Алкохола като химическо вещество с еуфоризиращи качества е открит от арабите. Думата „алкохол“ е с арабски произход. По времето на Хипократ /460-377 г.пр.н.е/ пиянството се разглежда като доброволно предизвикана лудост, но се правят опити да се разграничат пияните от пияниците. По историческите данни, с които разполагаме, може да се приеме, че в групата на пияниците се отнасят системно злоупотребяващите със спиртни напитки, в това число и тези със създадена зависимост към алкохола. Шведският лекар Magnus Huss още през 1852 година описва клиничната картина на хроничния алкохолизъм. Оттогава се утвърждава и термина алкохолизъм. През 1952 година Yellinek предлага така наречения медицински модел за протичане на алкохолизма и описа няколко вида алкохолизъм. Това дава значителен тласък в изучаването на явлението и в отношението към някои категории злоупотребяващи с алкохол, приети като болни. Въпреки това и до днес същността на хронични алкохолизъм е спорна: едни приемат, че е психично заболяване, което принадлежи към голямата група на така наречените екзогенни психични разстройства, други, че е „морална слабост“, а трети разглеждат алкохолизма като дезадаптивно поведение.
МКБ – 10 прави опит тези различия да се преодолеят и предлага диагностични критерий, които позволяват различните клинични състояния да бъдат разглеждани в няколко подгрупи:
1. Остра интоксикация с алкохол.
2. Вредна употреба на алкохол.
3. Синдром на зависимост от алкохола.
4. Абстинентно състояние, предизвикано от спирането на злоупотребата с алкохол.
5. Абстинентно състояни с делир.
6. Психотично разстройство при злоупотреба с алкохол.
7. Амнестичен синдром, предизвикан от злоупотреба с алкохол.
8. Остатъчно и късно появило се психотично разстройство, предизвикано от злоупотреба с алкохол.
9. Други психични и поведенчески разстройства, предизвикани от злоупотреба с алкохол.
10. Неуточнено психично и поведенческо разстройство, предизвикано от злоупотреба с алкохол.
От тези 10 клинични разстройства – състояния, най-голямо значение в практиката на психиатъра и психолога имат: острите интоксикации, вредната употреба, която представлява злоупотреба с алкохол без създадена зависимост, синдрома на зависимост/хроничен алкохолизъм, алкохолна болест/, абстинентните състояния и психотичните разстройства.
Синдром на зависимост от алкохол
Синдромът на зависимост от алкохол е съчетание на физиологични – телесни, поведенчески и когнитивни разстройства, при които употребата на спиртни напитки, придобива много по-висок приоритет за дадено лице, отколкото други видове поведение, които в миналото са имали по-висока стойност.
Обособени са следните диагностични критерии за синдром на зависимост от алкохол:
1. Силно желание или чувство за вътрешна принуда да приеме алкохол.
2. Нарушена способност за контрол върху приема на спиртни напитки по отношение на началото, края или количеството на употреба.
3. Приемане на алкохол с цел да се облекчат абстинентните явления и със знанието, че това/приемането на алкохол/ помага.
4. Физиологично състояние на абстиненция
5. Повишен толеранс, изразен в потребност да се приемат по-високи дози, за да се постигне желаният ефект, който първоначално се е постигал с по-ниски дози.
6. Стесняване на лични репертоар от начина на употреба на алкохол. Например – тенденция да се пие по един и същ начин, по едно и също време и тн., без съобразяване със социалните норми и условия.
7. Прогресивно отпадане на алтернативни удоволствия или интереси за сметка на употребата на спиртни напитки.
8. Продължаване на употребата на алкохол, въпреки очевидните вредни последици – телесни, психични, социални.
Развитието на синдрома на зависимост от алкохол се определя от множество фактори, които най-общо могат да бъдат представени в три групи – индивидуални, фактори на средата и качества на алкохола.
От индивидуалните фактори най-голямо значение имат генетичните, биохимичните и психологичните. В редица изследвания е доказано, че синдрома на зависимост от алкохол – проблемно пиене се среща четири пъти по-често при лица, чиито родители са алкохолици.Предразполагащ фактор за това е генетично повишената активност на алкохолдехидрогенезата, която предизвиква усилено разграждане на алкохола. Така лицата, които са наследствено обременени имат повишена поносимост към приемането на спиртни напитки и с това се увеличава при тях риска за създаване на зависимост към алкохола. От значение са и някои чисто психологични фактори, които са свързани с качествата на личността, разглеждана в нейното развитие. В клиничната практика се установява, че приемането на алкохол може да се свърже с чувството за малоценност, повишена самовзискателност, тревожност и емоционална неустойчивост.
От факторите на средата най-голямо значение имат тези, които са свързани с микросоциалната среда – семейство, приятелска и професионална среда.
Лечение
Лечението на синдрома на зависимост от алкохола трябва да съчетава медикаментозната терапия с психотерапията и социотерапията.
Приложението на психотерапията трябва да започне от първите контакти с пациента и да продължи през целия курс на лечение. Прилага се индивидуална и групова психотерапия. Главното е да се промени отношението на пациента към употребата на алкохол и той да разбере, че неговото състояние не позволява да консумира и незначителни количества спиртни напитки. При възможност е желателно да се провежда и фамилна терапия. Целта на тази разновидност на груповата психотерапия е да се предложат на семейството знания по отношение на проблема, да променят отношението си към пациента и да положат усилия да му помогнат.
Център за Психология и Психотерапия
377total visits,1visits today