Връзките ни с другите. Понякога усещаме невидими стени, зад които не можем да проникнем. Даваме цялата топлота, на която сме способни, а отсрещната страна не я приема. Приближаваме се с любов, а бягат от нас със всичка сила. Понякога взаимооотношенията ни са на приливи и отливи. Ту се приближават към нас, в следващият момент рязко се отдръпват. Или пък има хора, които толкова се вкопчват в нас, че не ни дават право да имаме свое лично пространство, твърдейки че това е лицето на истинската любов.
Във настоящите ни връзки живеят по един уникален начин всички наши привързаности в миналото. И понякога несъзнателно той определя поведението ни във взаимоотношенията ни един с друг като възрастни.
Английският психиатър и психоаналитик Джон Боулби (1907-1990) развива една базисна за психологическото познание теория за ранните детски привързаности. Опитът на Боулби с хоспитализирани и бездомни деца през 40-те години на ХХ век му показва, че детето има потребност да преживява близост, топлина и постоянна връзка с майката (или с друг човек, полагащ последователни грижи за него), за да може то да се развие нормално. Новороденото бебе е толкова безпомощно, че не би могло да оцелее без грижата и закрилата на майката.Така в него се изграждат поведения, които имат за функция поддържането на близост с човека, който се грижи за него. Системата на привързаността е вътрешна програма, част от нашето еволюционно наследство.
Според теорията на Боулби има три основни стила на ранна детска привързаност – сигурна, тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна. Майката на децата, които изграждат сигурна привързаност винаги откликват със спокойствие на емоционалните нужди на детето. Този тип майка умее с лекота да чува емоциите на детето си. Децата, от своя страна, започват без страх да обследват средата около себе си в нейно присъствие. Научават се да дават и получават доверие с лекота.
При тревожно-амбивалентната майките често са непостоянни спрямо детските сигнали. Понякога присъстват, друг път не са на разположение, за да отговорят адекватно на детските нужди. Тези деца, от своя страна, стават като прилепени за майка си. Когато се отделят от нея изпитват силна емоционална тревожност.
При третият тип привързаност – тревожно-избягващия стил нуждите на децата децата са били системно неглижирани. Техните майки често са липсвали. Тези деца даже не проявяват тревожност при раздяла. Държат се като вцепенени, концентрирани в играчките си. Не проявяват белези на страдание при отсъствието на майките си.
Как въздействат ранните стилове на привързаност върху вече зрелите ни отношения? Хората, които са имали стил на сигурна привързаност изпитват доверие към своите партньори. Техните връзки се характеризират с по-голяма продължителност, доверие, преданост. За тях партньорите са сигурна база, чрез която те овладяват света около себе с, но в същото време успяват да дават лично пространство на партньорите си.
Хората с тревожно-резистентен стил на ранна детска привързаност изпитват постоянен страх дали партньорите им наистина ги обичат и харесват. Те лесно се фрустрират. Разгневяват се от нищото. Често са много ревниви и обсебващи партньорите си. Изискват постоянни доказателства, чрез които те да доказват любовта си.
При тревожно – избягващата привързаност, вече възрастните не се ангажират лесно в близки взаимоотношения. Напротив, те предпочитат да не зависят от другите, както и другите да не зависят от тях. Те са недоверчиви. Идват и бягат от света ни, когато те пожелаят. Те са може би най-трудни за изграждане на партньорства.
Индивидуалните различия в близките взаимоотношения на възрастните зависят от това доколко те са се чувстват комфортно с близостта или избягването й.
Комфортът спрямо близостта е силен знак за бъдеща удовлетвореността при двойките.
Понякога оставаме изненадани и вцепенени от несъответствията. Даваме с шепи цялата топлина, на която сме способни, а в замяна получаваме хладно отношение. Даваме цялата сигурност, а човекът до нас не може да повярва, че наистина е обичан от нас. Даваме доверие, а получаваме емоционални шамари.
В такива моменти нека осъзнаем, че понякога в партньорите ни живее един паралелен свят от истории на минали някога привързвания и раздели. И е възможно без да искат те несъзнателно да реагират на него, а не на нашите думи и действия. Но ние можем с времето да опитомим това несполучливо минало. Това не става бързо. Не е и лесно. Необходимо е да бъдем търпеливи и внимателни. И да отворим сърцата си за раната в душата на партньорите си. И с времето да я превържем. И тя да зарасне. На нейно място да се освободят нови пространства. За доверие. За любов. За нов смисъл. За едно ново небе на заедността ни. По-безоблачно и ведро от миналото ни. В което заедно да летим. Все по-високо и все по-високо.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия