Когато мислим за загубата на свобода, рядко се фокусираме върху начините, по които доброволно налагаме ограничения върху живота си. Всичко, което се боим да опитаме, всичките ни неосъществени мечти са спирачки за това, което сме и което можем да станем. Страхът и тревогата, ни пречат да направим нещата, които биха ни направили щастливи. Голяма част от живота ни се състои от неизпълнени обещания към самите себе си. Жадуваме да се образоваме, да преуспеем в работата си, да се влюбим – това са мечти, които се споделят от всички хора. И средствата за тяхното постигане не са тайна. Въпреки това, често не правим каквото е нужно, за да се превърнем в личността, която желаем да бъдем. Човешко е да обвиняваме другите и обстоятелствата за собствените си неуспехи. Родителите ни имат своя дял в това. Често се позоваваме на липсата на възможности, сякаш животът е лотария с ограничен брой печеливши билети. Недостигът на време и необходимостта да изкарваме прехраната си, също са редовни оправдания за бездействието. Страхът, че можем да опитаме и да не се получи, също води до осакатяваща инерция. Потискането на надеждите и очакванията ни предпазва от разочарование. Никой не обича да мисли, че е в капан. Все пак живеем в свят на възможности. Заобиколени сме от образите на успеха. Вместо обаче да черпят надежда от тях, повечето от нас приемат тези истории за поредното доказателство за собствената си малоценност. Чувстваме се объркани и отблъснати от привидната лекота, с която се извършват подобни промени. Бавните стъпки на продуктивната промяна не са на почит в нетърпеливото ни общество. Откъде тогава да вземем решителността и търпението, които са ни нужни, за да постигнем мечтите си? Съвети не липсват. Книжарниците и списанията преливат от предложения как да станем по-богати, по-здрави, по-привлекателни. Но въпреки това хората, които имат достатъчна смелост да си признаят, че имат нужда от помощ – правят всеки ден същото, което са правили и вчера и което са правили и миналата година. Тук основната идея е да се помисли, как те могат реално да променят поведението си. Истината е, че преди да направим нещо, трябва да можем да си го представим. Звучи лесно, но много хора не правят връзката между поведението и чувствата си. Свикнали сме да мислим, че много от това, което не харесваме в себе си и живота си, може да бъде бързо преодоляно със съвсем малко усилия от наша страна. Лекарствата, които повдигат настроението, само подсилват илюзията, че щастието може да се купи. Подобно схващане само подсилва фрустрациите ни и ни привързва още по-силно към собствения ни затвор. Много хора говорят за промяна на живота си, но не предприемат никакви конкретни действия. Важно е плановете, които правят дали са израз на действително намерение или просто пожелание. Пожеланието може да бъде забавно и отвличащо вниманието от непосредствените грижи, но не бива да се бърка с реалността. Истината е, че промяната на нагласите е бавен процес и става постепенно. При хората, които търсят терапевтична помощ, най-трудно се постига готовността да се променят, волята да проявят необходимата сила на духа. Живеем в общество, което е издигнало недоволството във висша форма на дискусии в обществото. Известно е, че хората бъркат мисли, пожелания и намерения с действителна промяна. Много често смесването на думи и действия пречи на психотерапевтичния процес. Изповедта е нещо хубаво за душата, но ако не е съпроводена от промяна в поведението, остават само думи, висящи във въздуха. Хората придават излишно значение на обещанията. Много често, когато терапевта изтъкне пред пациента, несъответствието между това, което твърди, че иска, и това, което прави, за да го постигне, реакцията е изненада, а понякога и гняв, че неговите изразени намерения, не се приемат като „чиста монета“, а терапевта се фокусира върху единственото, което заслужава доверие, а именно поведението. Пропастта между думите и делата е не само мярка за нашата заблуда, тъй като ние обикновено вярваме в добрите си намерения. Просто обръщаме прекалено голямо внимание на думите – нашите собствени и на другите, и прекалено малко на действията, които всъщност са определящи. Стените на собствения ни затвор, са изградени от равни части страх от риска и напразни мечти светът и хората в него да се обединят, за да изпълнят най-горещите ни желания. Човек трудно се освобождава от приятните илюзии, но още по-трудно може да изгради щастлив живот на основата на възприятия и убеждения, несъответстващи на света наоколо.