Раздялата отваря в нас всички истории на изоставяния. Раздялата е дълбока рана. През всяка възраст се възприема различно. При всички случаи тя свива перспективата за бъдещото, особено ако сме имали силни емоционални и материални инвестиции в отсрещната страна. Миналото става болезнена точка, пълна с изгарящи спомени. Бъдещето става права линия. Равна кардиограма. Чувстваме се сякаш сме разпилени на хиляди парчета стъкла.И няма сила на този свят, която да ни събере.
Раздялата не е еднократен акт. Тя е процес през чийто стадии пътуваме за известно време. Тук ще се опитаме да откроим отделните психологични гари от това наше болезнено пътуване. Продължителността на престоя ни на всяка гара е индивидуална. Тя зависи от продължителността на връзката ни и всичко това, което сме вложили в нея като мечти.
Първата гара е етапът на шока. При него сме напълно замръзнали емоционално.
Като цветовете на череша сме, попарени от пролетна слана. Имаме чувството, че сме част от чужд филм и това не се случва наистина на нас. Възможно е на този етап даже да не сме способни да пуснем сълзите си да потекат от бента на душите ни. Често губим съня си изцяло. Мислите ни стават болезнено трескави и тревожни. Този етап може да продължи от няколко часа до няколко месеца. Това зависи от това, доколко раздялата е била предусещана. Най-адски боли неочакваният край. При него се превръщаме в нажежена до червено болка. И не можем да намерим вътрешен покой нито за миг. Чувстваме мечтите си като мъртвородени.
Втората гара е етапът на отричането. При него отказваме да приемем мисълта, че раздялата ни наистина се е случила. Приемаме, че е възможно тя да е само плод на моментното настроение на партньорите ни и че скоро те с покаяние ще се върнат при нас. Възможно е да имаме нужда да им се обаждаме, да инициираме срещи за разговори. ”Не, това не е истина. Нашата връзка е толкова силна” – така кънти раздялата по стените на мислите ни.
Третата гара е етапът на преговарянето. На този етап започваме да водим дълги и продължителни преговори с живота си. Тук мисълта ни казва: “Ако се променя, съдбата ще ми върне любовта”. Имаме желание да станем по-красиви, по-умни, по успешни. Искаме да постигнем съвършенство, за да си върнем любимите. Възможно е на този етап интензитетът на болката леко да спадне. Даваме зелена светлина на мечтите си за бляскаво завръщане в света на любимия. Много е важно как се отнася с нас другата страна на тази гара. Ако отношението е категорично „Не“, имаме шанса да останем на тази гара по-малко време. Ако обаче бившите ни имат неблагоразумието да ни дават “двойни послания”, може да заседнем с месеци тук. Котви от сорта на “все още те мисля, важен си за светът ми” заживяват по един трескав начин в съзнанието ни. Склонни сме с часове да ровим в съзнанието си и да търсим потвърждение за скрити “ да” на връзката ни. Има много тъжни случаи на тази гара. Има бивши партньори, които въпреки, че не са с нас, са склонни да искат на моменти да се възползват от нас. И ние можем да останем и години в такъв болезнен цикъл на функциониране. Важно е и самите ние да поставяме вътрешни граници пред такъв тип партньори. Всъщност за нас е хубаво да имаме шанса партньорите ни да ни пуснат по категоричен начин. За да продължим по пътя си. За да имаме наше пространство. Да следваме собствената си съдба.
Четвъртата гара е етапът на самообвинение. На тази наша гара пътуваме в миналото с бясна скорост. Припомняме си всекидневно случки, ситуации, думи.
Къде сгреших? С какво те изгоних от света ми? И сме тъжни. Толкова ни е мъчно за всяка грешка, която според нас сме направили. Оправдаваме вътрешно бившите ни за това, че са направили избор да ни изоставят. И плачем. Живеем в паралелен свят. Много малко в настоящето и повече в миналото.
Трудна гара. Като заклещени в малкия таз на родилка сме. Назад е тъмнина, напред все още не виждаме нищо. Много важно е да намерим някой, с когото да можем да си говорим, за да получим и външна гледна точка по отношение на вината си. Често самообвиненията ни са напълно нереални и изфабрикувани от нас в процеса на тъгуване. Важно е да се докоснем до мисълта, че вината в една връзка не е само на едната страна. Дори и да сме грешили, най-вероятно е да сме имали мотив за това. Важно е преди да дойде влакът за другата гара, да си дадем всички остатъци любов, останали в и без това празния ни резервоар. И да ѝ позволим да ни поръси с нежния си жезъл.
Петата гара е гняв. На тази гара се променяме много бързо. Разбираме, че наистина са ни изоставили и започваме вътрешно да крещим. Първоначално нямаме глас. Първите ни думи на упрек: „Нищо лошо не съм направил, за да ме изоставят. С какво заслужих това отношение? Това не е честно! Защо ме лъгаха толкова? Защо ми създадоха бъдещ свят?“
В началото отговорите може да бъдат леко самообвинителни. Можем да си мислим, че самите ние сме направили купчина от грешки. Но рано или късно ще пренасочим тези обвинения към отсрещната страна. Това е красив момент на гарата на раздялата – моментът в който започваме да си връщаме собствения център. Гневът освобождава пространства. Завоюваме бавно нови територии, свободни от бившите ни партньори. И една идея ни става по-леко. Хубаво е тук да не чувстваме вина, че изпитваме толкова негативни чувства като гняв и омраза. На тази гара това е напълно нормално. Правим го, за да си върнем част от себе си.
Шестият етап е на първоначално приемане. Това е моментът, в който за първи път от много време трескавостта на мислите и чувствата ни намалява. То е като да сме били листа, отнесени от виелицата на живота, които дълго се лутат из въздуха. Без център. Без уютния дом, който нашите дървета са ни давали. На тази гара ние сме листото, което пада. Туп. Вече сме на земята. Няма го шумът от бурята в ушите ни. Въздухът е чист. И тази нова лекота на битието, която започваме да изпитваме. Мисълта, че може би така е трябвало да стане се удря в мислите ни. Може би животът е имал други планове за нас. Може би връзката ни, така или иначе, не е имала вътрешния ресурс да издържи на изпитанията, които животът ни предлага. И ето, идва една сутрин. Нова сутрин. И мисълта за бившите ни не първата ни мисъл, когато се събудим. В този миг вече сме спасени. Виждат се вратите. Само още няколко крачки напред и ще сме свободни.
Седмата, последна, гара е етапът на пренасочена надежда. Тази гара е най-красивата. Боядисана е в бледо зелено. Надеждата се ражда тук. Един ден просто почуква неочаквано на прага на света ни, разрошена от дългото отсъствие. И ако и отворим, ако я приютим наново тя става най-мъдрият разказвач на приказки. Приказки за нов живот. Разказва ни за бъдещите ни партньори. Как ги вижда, какви качества е хубаво да притежават. Дава ни кураж за промяна. И винаги озаглавява думите си така – “Твоят нов живот”. Хайде, помечтай го като за първи път, нежно шепне в ухото. И ние вече имаме сили да я чуваме. И нейният силен, мощен глас ни разтърсва из основи. Това е гарата, на която спомените започват постепенно да се прибират по отредените им килийки. Отиват назад. Вече го няма това адски болезнено вкопчване в миналото.
Гарите на раздялата. Раздялата и гарите. Пътуваме. Спираме. Чакаме друг влак.
И после пак нова гара. По време на пътя трупаме безценна опитност. Чертаем нови карти на реалността ни. И учим големите уроци на живота си – как да си станем емоционален център отново? Как да се научим да обичаме раните в нас? Как да намерим най-подходящия мехлем за тях? Как да си намерим нови пространства, скрити в тайния атлас на душите ни?
Раздялата задава въпроси. Хиляди танцуват като пърхащи под светлината на уличните лампи снежинки. Нека протегнем дланите си към тях. Нека докоснат кожата ни за миг. Безкрайно красиво е! Само миг и се стапят. Също като раздялата. Болката се стапя с времето по дланите ни по същия начин. И остават опитности. Хиляди от тях. Да светят в мрака. Да ни водят по новите пътища. Да бъдат с нас на следващите гари. Там, в сърцето на сърцата ни.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
63total visits,2visits today