Процесът на цялостност и лична интеграция означава да съхраним в себе си житейския си опит, не да се дистанцираме от него. Да носим в себе си преживяванията, не да ги отхвърляме. Интеграцията е налице и егото ни е здраво тогава, когато не чувстваме дискомфорт, приемайки целия спектър от мислите и поведението си – както позитивен, така и негативен. Тоест „Сега съм много по-способен да отстоявам себе си, но понякога съм все още пасивен.“ Прекалено строги сме към себе си, когато си поставяме за цел да елиминираме докрай недостатъците си.
Интеграцията е човешки, жизнен, а не механичен процес. Тя има свое уникално темпо, над което нямаме контрол. Тя е процес – тя не гарантира, че проблемът е напълно разрешен и никога повече няма да се появи. „Това, че съм по-съзнателен по отношение на чувствата си, не гарантира, че ще можеш да разчиташ на мен при всяко положение.“ Интеграцията означава, че сме способни да приемем и двете крайности на спектъра на промяната, без да ни създават чувство на дискомфорт. Ще се държим открито, но от време на време пак ще сме прикрити. Интеграцията не е абсолют, тя е просто промяна на пропорциите. С нея сме по-открити от преди и не сме постоянно в отбранителна поза, но и двата аспекта продължават да присъстват в поведението ни като цяло. Когато признаем, че истинската промяна не означава да станем напълно безразлични, на нас ни олеква и ставаме по-щастливи. Ние сме доволни просто от това, позитивите да се увеличават и негативите да намаляват.
Нужно е да си кажем: “ Аз съм съвкупност от моето настояще и моето минало, така че новите прозрения, съжителстват със старите убеждения. Вместо да се опитвам да се отърва от старите си убеждения, аз просто преставам да действам под тяхното влияние. Позволявам на старите си убеждения да съществуват, като действам все повече съгласно новите, по-информирани убеждения. Новото поведение съжителства в мен заедно със старите убеждения и навици.“
- Поемам предизвикателствата, въпреки, че все още чувствам страх.
- Доверявам се някому, въпреки, че още изпитвам съмнения.
- Избирам удоволствия, които може да съдържат елемент на риск.
- Отказвам се от желанието си да наказвам другите, въпреки, че все още може да изпитвам желание за отмъщение.
- Моля за това, което искам, като позволявам на силното си желание, да си остане в сферата на пожеланието.
- Понякога се упреквам, но без да уронвам самоуважението си.
- Притеснявам се, но не си го изкарвам на другите.
Ако съотношението винаги си остава същото или се променя в полза на това, което е негативно и ни съсипва, значи ние не се развиваме. Ако съотношението, дори с малки стъпки се променя в полза на позитивното, значи растем. Разбираме, че не интегрираме целия спектър на чувствата си, когато ги свеждаме до единични, опростенчески преценки. Например: „Зациклил съм емоционално, това може да означава също, аз съм депресиран, изпълнен със скръб и самосъжаление и отказвам да съм активен.“
Ако си дадем сметка за случаите, в които не отчитаме спектъра на чувствата и поведението си в пълнота, и след това дадем признание на тази част, която сме пропуснали, това ще ни обогати и очите ни ще се отворят, за собствената ни дълбочина. „Отсега нататък всеки път, когато упреквам себе си или другите, ще се постарая да добавя още четири прилагателни, които могат да опишат случая.“ Признайте открито пред другите, че понякога успявате и понякога се проваляте, понякога им помагате, а понякога не оправдавате доверието им. Това е гъвкаво и поради това зряло поведение. То ви предпазва от очакването на другите, че на вас може да се разчита напълно, или тяхната присъда, че никога не може да се разчита на вас.
Както казва Нюман: „Да живееш означава да се променяш, а да си съвършен, означава да се променяш често.“ Стремежът към идеално поведение е нечовешки. Педантичният тормоз и стресът, свързани с него, не са постижение, а средство за обезличаване и самоунищожение. Ако реализацията ни като личности, за нас означава, да приключим с работата върху себе си и да станем съвършени, ние никога няма да се докоснем до щастието.
Център за Психология и Психотерапия