„Отначало децата обичат своите родители, но когато пораснат, започват да ги съдят и рядко, много рядко им прощават.“ Оскар Уайлд
Обичта на родителите към децата се характеризира със своята безусловност, докато отличителната черта на обичта на децата към родителите е нейната двойственост. Затова от децата може да очакваме да обичат родителите си… и също малко да ги „мразят“. Тук не става въпрос просто да установим, че нещо „трябва да бъде“ такова, а бихме желали да кажем на онези, които искат да чуят, че това не само е неизбежно, но и желателно. Децата се нуждаят от тези две чувства, които се допълват и са необходими, за да се развиват по подходящ начин и да успеят да се превърнат в зрели, самозависими личности, способни да разгърнат целия си потенциал. Не става въпрос, че децата имат нужда да обичат или да мразят родителите си, а да разбрем и приемем, че тези чувства са неизбежна проява на процесите, през които децата трябва да преминат, за да се развият пълноценно.
Децата ще ни обичат заради грижите, които са получили от нас, заради обичта и напътствията, които сме им дали / че сме им предоставили това, от което истински са се нуждаели и са искали/, но и ще ви „мразят“ мъничко, защото ще установят, че сме ги моделирали и дори в известна степен ограничили с присъствието си, със съветите си, с начина, по който възприемаме света. Няма да забравят и укорите, разочарованията и абсурдните за тях заповеди от наша страна. Никой не е доволен и благодарен, когато се отнасят така с него, още по-малко децата.
Когато сме малки, ние толкова се нуждаем от родителите си, толкова сме зависими от тях, те ни изглеждат толкова големи и могъщи, че е почти невъзможно да не ги идеализираме. Отначало, защото, като ги виждаме по този начин, това ни вдъхва пълна сигурност.
Как бихме могли да сме спокойни като деца, ако смятаме, че животът ни е в ръцете на несигурни, слаби и малодушни хора, които могат да сгрешат всеки момент? Когато сме много малки, не само е естествено, но е уместно и необходимо да мислим, че родителите ни знаят всичко и могат всичко. Толкова уместно и необходимо, колкото неуместно и вредно може да се окаже идеализирането им дълго след детството.
Американският писател Пол Остър издаде преди 2 години сборник с кратки реални истории, написани от любители. Книгата носи заглавието на една от историите – „Вярвах, че баща ми е Бог.“ Тази фраза изразява по красив, прост и категоричен начин единодушния опит от идеализирането на родителите и едновременно с това ни оповестява края на тази огромна илюзия. Фразата съдържа думата „вярвах“ / тоест вече не вярвам/ и всеки, който я прочете, разбира, че рано или късно магията ще се развали и ще видим родителите си такива, каквито са в действителност: хора с качества и недостатъци, с достойнства и слабости. Възможно е, това да е болезнен момент, тъй като ще ни изправи пред реалния факт, че защитната обвивка, която сме вярвали, че ни обгръща, е изчезнала. Оказваме се изложени на потенциалните опасности на външния свят /или поне съзнаваме в по-голяма степен, че сме изложени/ и че ние самите трябва да започнем да чертаем стратегиите, посредством, които да се справим с тях. Така разочарованието, което изпитваме, когато осъзнаваме ограниченията на родителите си, се превръща в нещо здравословно и необходимо, защото открива плодотворно пространство, в което всеки от нас ще намери собствени начини за действие, ще си състави собствени възгледи за света и ще поеме постепенно управлението на живота си – пространство, в което ще се превърне в зряла личност.
Център за Психология и Психотерапия
239total visits,2visits today