Детството е един от най-интересните периоди в живота на човека, и то не само за психолозите. През първите години, когато психиката на детето като гъба попива информацията от обкръжаващия го свят, в неговото подсъзнание се запечатват моменти, които впоследствие могат да намерят изражение в най-причудливи форми – от сънища до фобиите.
Докато детето няма представа за смъртта, то не знае, че за живота му може да съществува опасност. И въпреки това децата познават страха. Възприятията на детето се отличават с особена чувствителност. Те възприемат емоционално резки звуци, ярки цветове и силни миризми, наивни са и искрено вярват в приказките, пълни със страшни персонажи.
Какво тогава представлява детският страх?
Физиологически той по нищо не се отличава от това чувство при възрастния човек. Сърцебиене, учестяване на дишането, изпотяване, намаляване на апетита и нарушаване на съня….Всичко това е характерно за човека във всяка възраст.
Но детският страх, особено когато излиза извън рамките на обикновената уплаха, се отличава с наситеност и сюжетност. Опирайки се на ограничения си опит, детето се опитва да проследи взаимовръзката между причините за страха и неговото изражение. Разбира се, невинаги го прави правилно. Част от информацията, която няма как да му е понятна, то замества със свои фантазии, доизмисля си нещата и си обяснява какво се случва с него. Но ако детето е емоционално потиснато, слабо и предразположено към неврози, то чувството на боязън скоро го прави пасивно, вместо да стимулира активното опознаване на действителността. Тогава страхът приема формата на фобия, става болезнен и необясним.
От собствен опит на всеки от нас му е известно какви страхове по-често тревожат съзнанието на децата. Освен от тъмнината, децата се боят да остават сами, от силни викове или някой да им се присмива.
Психолозите определят три групи детски страхове.
Едната от тях, която за съжаление е и най-голямата, включва страха от обективната реалност, от живота около тях. Дали това изобщо е страх, е трудно да се каже, детето като че ли дори не го усеща. Поведението на малкия човек напомня за нещо като преследване: той не може да се съсредоточи върху нищо, рязко се отказва от едно занимание и започва друго, така че му е трудно да запомни ситуацията в детайли. Светът около него буквално се разпада на множество фрагменти и за детето е много сложно да ги съедини. Дори и попадайки в една и съща обстановка за втори или трети път, то се чувства като на непознато място. Смята се, че такъв страх възниква в резултат на травмиращ опит, получен от децата в първите месеци от техния живот.
Детето помни усещането за опасност при среща с нещо ново. То буквално чака да се появи някой, който ще му причини болка или ще го изплаши. И това очакване се превръща във фон на неговия живот, който строго пази границите на съзнанието, не пропускайки нищо ново. Този страх се нарича неофобия. Вниманието, което се оказва на такива деца, обикновено се възприема от тях болезнено. Те започват да изпитват страх от чужди погледи и страх от докосване, които в психологията се наричат оматофобия и хаптофобия.
Какво да правим, ако сме забелязали у своето дете първите признаци за такова поведение?
Ние психолозите съветваме да покажете на детето, че възрастните уважават дистанцията и веднага се връщат към своето занимание. В игровата дейност се включват такива занимания, при които не е необходимо да се реагира веднага на повече дразнители. За случая са подходящи логически игри или игри с една, максимум две играчки, но с постоянно измисляне на нови сюжети.
Край на 1 част
Център за Психология и Психотерапия
5total visits,1visits today