Главното нещо, за да се справим с отхвърлянето, е да приемем реалността. Мястото откъдето започваме, влияе върху възможностите ни да стигнем до там, където сме намислили. Тази мъдрост се съдържа и в ирландската шега: „Ако исках да стигна до Дъблин, нямаше да тръгна оттук.“
Важна част от способността да започваме от основата на действителността е решението да се доверяваме на живота. Ако не се доверяваме на живота, никога няма да можем да приемем реалността. Докато расте и узрява, на човек му се налага да взема някои основни решения. Тоест за да стигнем до следващото ниво, трябва да решим как да постъпим. Вероятно най-трудният избор е между доверието и недоверието. От нас зависи дали да се доверяваме сляпо на живота с неговите странни възходи и спадове, или да се съмняваме, че изобщо сме на тази планета. Можем да обърнем гръб на живота, да се затворим аутистично в себе си и изобщо да не общуваме с другите човешки същества.
Много малко от нас спадат категорично към някой от двата лагера. Повечето сме имали приятни преживявания на любов и радост, които са засилвали способността ни да се доверяваме, и лоши – на нещастия и загуби, които са укрепвали недоверието ни. Така че винаги се намираме някъде между доверието и недоверието, веднъж по-близо до едното, друг път до другото. Ако искаме да приемаме отхвърлянето и да го виждаме такова, каквото е – като временно препятствие, коректив на пътя ни, зло за добро – трябва да клоним към доверието.
Докато се придвижваме през сивата територия, винаги си струва да отбелязваме кога в определен ден сме по-близо до доверието или недоверието. Друга трудност с недоверието е, че то ни навежда на опити да контролираме положението. Не понасяме да не знаем, затова по-скоро ще отблъснем някого, отколкото да рискуваме той да го направи по-късно.
ОСНОВНО ДОВЕРИЕ – „Животът е добър и аз си имам своя предопределена съдба.“
ОСНОВНО НЕДОВЕРИЕ – „Животът е лош и трябва постоянно да внимавам.“
МЕЖДИННА ТЕРИТОРИЯ – „Отхвърлянето е нещо положително, то ми показва правия път.“ или „Отхвърлянето е нещо ужасно, то потвърждава онова, което вече знам.“
Едното е Свободата да позволяваме, другото е Нуждата да контролираме.
Болезненият парадокс е, че колкото по-ужасно ни се струва отхвърлянето, толкова по-вероятно е да продължим да го повтаряме.
Хората, на които им е трудно да приемат отхвърлянето, или се влюбват прекалено лесно, или изобщо не се влюбват. Вместо да изчакат, за да видят дали този човек е подходящ за тях, те са склонни да се хвърлят с главата напред и да обявяват прекалено рано и прекалено натрапчиво изискванията си.
Последната подробност за отхвърлянето засяга нашата нагласа към необходимостта от завършек. Завършеците са част от живота, но въпреки това са толкова мъчителни, че повечето от нас, поне отчасти отказват да приемат съществуването им. Последният завършек е смъртта, а всеки завършек през целия ни живот прилича на малка смърт. Отхвърлянето поначало представлява край на една връзка, на мечта, на надежда.
Способността да кажеш „да“ на живота с всичките му болки и тегоби премахва терзанията от отхвърлянето. Премахва и нуждата да се търсят оправдания. Трябва да разберем, че нито едно от преживяванията ни не е било напразно. Всяко от тях е изиграло своята роля, за да стигнем до реалността на настоящето, и затова по своему е ценно.
Приемането на отхвърлянето и разбирането му, отварят вратата към истинската свобода и страстно желание за живот, каквото не можем да получим от никой друг източник.
Център за Психология и Психотерапия
12total visits,2visits today