Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците за понятието катарзис — освобождаване на енергия… Зигмунд Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа, напрежението ще се повиши и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване.Изтъкнатият американски психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер в САЩ осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”.
Това убеждение се е превърнало в част от нашата културална митология. Във филма, “Анализирай това”(1999) например психиатър (ролята се изпълнява от Били Кристъл) е принуден да лекува мафиотски бос и убиец, изигран от Робърт де Ниро. Героят на Де Ниро страда от хипертония, причинена от прекомерно силен гняв и тревожност. В един от терапевтичните им сеанси героят на Били Кристъл казва: „Знаеш ли как постъпвам аз, когато съм ядосан? Удрям възглавница. Опитай и ти?” В съзнанието на гангстера „удрям” означава „убивам”. Де Ниро Вади пистолета си и изстрелва няколко куршума в една възглавница. Били Кристъл се задавя, но успява да се засмее и пита: „Чувстваш ли се по-добре?” „Да!” — отговаря Де Ниро.
Макар и любопитно, това не е никак точно. Има изобилие от доказателства, сочещи, че терапията на Били Кристъл просто не действа. В един свой експеримент Брад Бушман ядосва изследваните лица, като кара свой помощник (техен състудент) да ги оскърби. Веднага след това участниците биват разделени на три групи. В първата експериментална ситуация им позволяват няколко минути да удрят боксова круша, като ги насърчават да мислят за студента, който ги е наскърбил. Във втората ситуация студентите боксират „крушата”, като са накарани да смятат дейността за физическо упражнение. В третото експериментално условие участниците просто седят няколко минути, без да удрят нищо.
Кои студенти изпитват най-слаб гняв в края на експеримента? Тези, които са седели, без изобщо да удрят.
В добавка Бушман дава на участниците възможност да изразят агресивност към човека, който ги е оскърбил, като му свирнат със свирка силно и пронизително. Студентите, които боксират „крушата”, докато мислят за „врага” си, са най-агресивни и му свирят най-силно и най-продължително. Най-малка агресивност проявяват студентите, които само седят след оскърблението. Следователно, посланието е ясно. физическата активност като удряне на боксова круша, изглежда, нито разсейва гнева, нито намалява агресивността срещу човека, който го е предизвикал. Всъщност данните ни отвеждат в обратната посока. Лабораторният експеримент на Бушман се потвърждава от теренно изследване на гимназиални футболисти. Артър Патерсън измерва общата враждебност на футболистите преди футболния сезон, по време на сезона и след него. Ако усилената физическа дейност и агресивното поведение, които са част от футболната игра, помагат да се намалява напрежението от потиснатата агресивност, ние бихме очаквали играчите да проявяват по-слаба враждебност, докато трае сезонът. Вместо това с напредването на футболния сезон враждебността сред играчите значително нараства.
Какво става, когато актовете на агресивност са насочени директно към човека, който ги е предизвикал?
Отговарят на удара с удар, прекрачване на границата и ескалиране на агресията.
Защо изразяването на агресивност засилва враждебността?
Първо, след като веднъж сме изразили отрицателни чувства към някого — например нарекли сме бившия си работодател „безсърдечен тип”, е много по-лесно да преминем към изказвания и действия, подкрепящи отрицателните ни чувства, особено ако сме отвърнали публично на удара с удар. Нещо повече, отмъщението обикновено е по-тежко от първоначалната обида или атака; човек е склонен да прекрачва границата, което подготвя почвата за намаляване на дисонанса. Експеримент, извършен от Майкъл Кан, показва как прекрачването на границата води до подценяване на жертвата.
В експеримента на Кан медицински лаборант, който извършва някои физиологични измервания на студенти, ги обижда и унижава. В едно от експерименталните условия на студентите се позволява да дадат воля на враждебността си, като съобщят на шефа му какви чувства изпитват към лаборанта, знаейки, че с това ще му навредят сериозно и могат да станат причина да бъде уволнен. В другото експериментално условие на студентите не се разрешава да проявят агресивност към лаборанта. Резултатите са категорични: студентите, които имат възможност да навредят на лаборанта, впоследствие изпитват по-силна неприязън и враждебност към него, отколкото тези, които не са имали възможност да му навредят. Преминаването на границата максимално засилва дисонанса. Дисонансът е толкова по-голям, колкото по-голямо е несъответствието между това, което нападателят е сторил на един човек, и неговото отмъщение. Колкото по-силен е дисонансът, толкова по-голяма е потребността на дадения човек да подцени нападателя. Спомнете си инцидента, който описах в глава 1. Четирима студенти от Държавния университет в Кент са застреляни от членове на Националната гвардия на Охайо по време на антивоенна демонстрация. Каквото и да са правели студентите (да са крещели неприлични думи, да са дразнели гвардейците и да са им се присмивали) с действията си едва ли са заслужили по тях да бъде стреляно и да бъдат убити. След като са били убити обаче, те са били описани в крайно отрицателна светлина. След като съм убил Веднъж бунтуващи се студенти от университета в Кент, аз ще се опитам да убедя сам себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още посилно, отколкото преди да стрелям. Също така, след като Веднъж съм лишил афроамериканци от прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са тъпи и поначало не биха имали полза от добро образование. А какво мислите, че са изпитвали към американците членовете на анти-американски терористични групи и техните симпатизанти след безсмислените убийства на 11 септември? Мислите ли, че са изпитвали скръб и състрадание към хилядите невинни жертви, спасителните екипи и техните семейства? Мислите ли, че са си казали, че американците са страдали достатъчно? В повечето ситуации извършването или извиняването на извършено насилие не намалява склонността към насилие. Извършването на насилствени действия засилва отрицателните ни чувства към жертвите. В крайна сметка именно затова насилието води към по-голямо насилие. Какво би се получило обаче, ако по някакъв начин направим така, че да не позволим отмъщението срещу подбудителя на агресията да излезе извън контрол? С други думи, ако разумно контролираме тежестта на отмъщението, така че то да не е много по-голямо от деянието, което го е предизвикало? Бих прогнозирал, че при такива обстоятелства няма да има дисонанс или той ще е слаб. „Сам ме наскърби; аз му отвърнах по същия начин и сега сме квит.”
Експериментите потвърждават, че когато отмъщението съответства на провокацията, хората не подценяват провокатора. Тук трябва да подчертаем един важен въпрос: повечето ситуации в реалния живот са много по-объркани от тази и отмъщението почти Винаги надхвърля първоначалната обида. Неотдавна проведени изследвания показват, че това е така, защото получената болка винаги е по-силна от тази, която причиняваме. Старата шега, че строшеният крак на друг човек е нищо в сравнение със собствения ни счупен нокът, се оказва точно описание на неврологичната настройка у хората. Екип от английски невролози е разделил известен брой хора по двойки 8 експеримента „око за око, зъб за зъб”. Всеки двама души са свързани с механизъм, който упражнява натиск върху показалците им, и всеки участник е инструктиран да прилага върху пръста на партньора си същата сила, която току-що е усетил. Експериментаторите откриват, че въпреки положените усилия участниците не успяват да отвърнат на натиска с точно същия натиск. При всяко усещане на натиск, единият партньор „отвръща” със значително по-силен натиск, смятайки, че прилага същата сила, която е била приложена върху неговия пръст. По този начин играта, която започва с размяна на леки докосвания, бързо ескалира в силен и болезнен натиск. Изследователите правят извода, че ескалирането на болката е „естествен вторичен продукт от преработването на неврологичната информация”. Този извод помага да се обясни защо две момчета, които започват на шега да си разменят юмручни удари в раменете, скоро започват да се бият яростно с юмруци, и защо конфликтите между страните често ескалират. Всяка от страните оправдава действията си, като смята, че просто изравнява резултата.
Откъс от книгата “Човекът – “социално животно”” – Елиът Арънсън
Център за Психология и Психотерапия
94total visits,1visits today