ЕМОЦИИТЕ СА ПОДТИК КЪМ ДЕЙСТВИЕ – ДАНИЕЛ ГОЛМАН

Тревогата прерасна в смразяващ страх. Отбих встрани и изчаках бурята да отмине. Половин час по-късно снегът спря, видимостта се върна, и аз продължих напред – само за да спра няколко стотин ярда по-напред, където санитари от спряла край пътя линейка се опитваха да извадят пътник от кола, ударила друга, по-бавна кола отпред. Катастрофата беше препречила магистралата. Ако бях продължил напред в снега, вероятно щях да се ударя в тях.

Предпазливостта, наложена ми от страха онзи ден, може би ми спаси живота. Като заек, замръзнал от ужас при вида на преминаваща лисица – или като примитивен бозайник на една ръка разстояние от бродещ динозавър – аз бях обзет от вътрешно състояние, което ме принуди да спра, да застана нащрек и да обърна внимание на приближаващата опасност.

В нашия репертоар всяка емоция играе уникална роля, характеризираща се с различен биологичен белег. С новите методи за проучване на тялото и мозъка изследователите откриват повече физиологични детайли за това как всяка емоция подготвя тялото за различна реакция:

· При гнева кръвта оросява допълнително ръцете и така позволява по-лесен захват на оръжие и по-силни удари; пулсът се учестява, а притокът на хормони като адреналин например създава енергиен импулс, който да се въплъти в решителни действия.

· При страха кръвта оросява големите скелетни мускули, например в краката, и така позволява по-лесно бягство. Лицето пребледнява, тъй като кръвта се оттича от него и така възниква усещането за „смразяване на кръвта“. В същото време тялото се парализира, макар и само за миг, вероятно с цел да се определи дали търсенето на скривалище няма да е по-добра реакция. Връзките в емоционалните центрове на мозъка отприщват поток от хормони, които мобилизират тялото и го подготвят за действие. Вниманието се съсредоточава върху непосредствената опасност и преценява как да реагира.

· Основните биологични промени при щастието включват засилена активност в мозъчния център, който потиска негативните чувства и увеличава енергията, и намаляване на активността на центъра, който отговаря за тревожните мисли. Единствената значителна физиологична промяна обаче е отпускането, което позволява на тялото да се възстановява по-бързо от биологичното напрежение на отрицателните емоции. Тази конфигурация предлага на тялото цялостна почивка, както и готовност и ентусиазъм спрямо всякакви предстоящи действия и широк набор от цели.

· Любовта, нежните чувства и сексуалното удовлетворение предполагат парасимпатикова възбуда – физиологичната противоположност на мобилизацията от типа „бягай или се бий“, характерна за страха и гнева. Парасимпатиковият модел, наречен „отговор чрез отпускане“, обхваща реакции по цялото тяло, които водят до общо състояние на спокойствие и удовлетвореност, улесняващо сътрудничеството.

· Повдигането на веждите в знак на изненада позволява разширяване на зрителното поле и пропуска повече светлина към ретината. Така получаваме повече информация за неочакваното събитие и ни е по-лесно да разберем какво точно става, а следователно и да съставим най-добрия възможен план за действие.

· Навсякъде по света изразът на отвращение е един и същ и отправя едно и също послание: попаднали сме на нещо отблъскващо за вкуса или обонянието, в пряк или преносен смисъл. Мимиката на отвращение, при която горната устна се повдига, а носът се бърчи, е свързана, както отбелязва още Дарвин, с първобитния опит да се прикрият ноздрите от опасна миризма или да се изплюе отровна храна.

· Основната функция на тъгата е да ни помогне да се адаптираме към тежка загуба, например смъртта на близък или тежко разочарование. Тъгата води до спад в енергията и ентусиазма към живота, в частност към развлеченията и забавленията, като освен това задълбочава депресията и забавя метаболизма на тялото. Това оттегляне навътре ни дава възможността да преживеем загубата или попарените надежди, да осъзнаем какви са последствията от тях за живота ни, а сетне, с връщането на енергията, да се подготвим за ново начало. Възможно е тази загуба на енергия да е държала тъжните (а следователно и раними) хора в зората на човечеството близо до дома, където са били в по-голяма безопасност.

· Тези биологични подтици към действие се оформят като следствие от личния ни опит и културата ни. По целия свят например загубата на любим човек води до тъга и скръб. Но начинът, по който ще изразим скръбта си – дали ще изразяваме публично емоциите или ще ги оставим за по-интимни моменти – се определя от културата ни, както и това кои хора в живота ни попадат в категорията „близки“. Дългият еволюционен период, в който тези емоционални отклици постепенно са придобивали форма, със сигурност е бил доста по-суров, отколкото човечеството като биологичен вид познава след зората на писаната история. Било е време, в което малко бебета са оцелявали, а още по-малко са стигали тридесетата си година; време, когато хищниците са можели да връхлетят във всеки един момент, когато своеволните суши и наводнения са очертавали границата между гладната смърт и оцеляването. Но с установяването на земеделието, а оттам и на най-примитивните човешки общества, шансовете за оцеляване започват да се променят драматично. През последните десет хиляди години, докато тези предимства започват победоносния си поход по света, жестокият натиск, на който е подложено човешкото население, започва видимо да намалява.