Има неща, които изглеждат, и други, които са. Не е лесно, но е полезно да се различава правилно привидността от същността. Възможно ли е да се отличи честната критика от злобното заклеймяване, възмущението от гнева, презрението от омразата, обоснованото отхвърляне от ревността? Разликата в тези прояви може да се направи единствено от тъканта на душата, защото действието винаги е механично, но е свързано със суверенната сила, вдъхваща му живот. Така онова, което при един достоен човек е открито негодувание, при недостойния може да бъде безсилен изблик на гняв. Всичко се свежда до игра на намерения. Няма по-смешно зрелище от човек, претендиращ да е нещо, което не е. Обричайки се на лицемерие и на лъжа, той се изселва от самия себе си, за да се лута до края на живота си из една фалшива вселена, откъсната от реалността и лишена от съдържание. Не е никак лесно задължението да се живее достойно.
Всеки сам създава личността си и й придава правдоподобност и извисеност. Това предполага един постоянен отказ от облаги, поднесен на олтара на етиката – нещо като fair play на духа. Разбира се, изглежда много по-съблазнително да парадираш с някаква престорена етика и да играеш подло оттатък парапета на видимото. Много са злините в нашето общество и много са решенията, които се предлагат във възможно най-широкия от векове насам размах на фриволности. Но ако има една същностна крачка, която може да се направи към възвръщане на достойнството и самоуважението на вида ни и може да сложи край на злокобният култ към привидното, това е именно етиката.
Но в какво се състои тя?
Преди всичко в автентичността. А какво е автентичността? Това е прозрачността на духа – истината. Не бива да има разминаване между мислите, думите и делата. Не може да се живее, мислейки по един начин, говорейки по друг и действайки по трети.
Тук трябва да споменен също и ненасилието, като етичен стил на живот. Не може да има етика в насилието, което е груба реакция на егото. Няма етика е в измамно меките форми, в които някои крият своя страх да поемат отговорността и да отстояват принципите. Ненасилието изисква най-голяма храброст, защото предписва да не се отстъпва от твърдостта на критериите и позициите дори и пред несправедливост, нежелание за компромис или провокация. За мнозина ненасилието днес се свежда до мода, до един вид естетически въпрос. Но който разбира добре за какво става дума, е наясно, че нещата отиват много по-далеч. Това е резултат от една ековизия, в която нищо и никой не се възприема като изолиран от останалото, нито пък би могъл да бъде съден, осъждан или разгромен извън контекста на общото. Ненасилието е мъдростта да развържеш възлите пред натиска на стихията, вместо в яростта си да скъсаш въжето.
В крайна сметка въздържанието е добродетелта, която смирява страстта и овладява мощния напор на желанията. Ако те не се сдържат, цялата етика става фиктивна. Всеки е подвалстен на пламенните импулси. Техните тъмни и примитивни корени се крият в дълбините на подсъзнанието.
Тази власт, която ни връхлита и се стреми да ни хване и обсеби, трябва да бъде овладяна чрез метода на отхвърлянето. Отпускането на юздите на човешката необузданост водят само до хаос. Цивилизацията е именно укротяване на вътрешните сили чрез развитие на разума и други висши способности. Естествено, крайното потискане води до травми и е нежелано. Но все пак едно етично съжителство принуждава към разумно усилие за подчиняване на тъмните егоистични инстинкти и за засилване на проявите на щедрост. Нашето общество, в което е позволено почти всичко, вече е показало достатъчно симптоми на тревога, стрес, отвращение и агресия. Не е задължително да се слуша само гласът на институциите. Всеки индивид е напълно свободен и способен да се помири със самия себе си и да се откаже от тревожния си и неуправляем дух, да поеме юздите на собственото си съществуване и да си наложи етична дисциплина.
Център за Психология и Психотерапия