Помня вишните в градината на баба – китно нацъфтели и вятърът ги гали и разнася наоколо.
Помня любовта в градината на детството – баба ме е гушнала и ме учи да чета.
Помня вкуса на вишните – сладко – кисел.
Помня вкуса на любовта , когато загубих баба – сладък от благодарността за споделения път и кисел от отпътуването й.
И днес в нечии градини вишните цъфтят китно.
И днес в нечии сърца се ражда любовта.
Вишните и любовта. Нещо определено ги свързва.
Ако любовта притежаваше свои градини те щяха да бъдат вишневи.
Сладостта на влюбването. Мигът на отварянето на вътрешните прозорци за някой друг.
Влиза свеж въздух. Става толкова безкрайно широко вътре. Мъничка безкрайност.
Пулсира от сладост.
Сладостта на обичането. Обзавеждането на вътрешните стаи за някой друг.
Граденето на общи измерения. Пресичането на измеренията. И стават свят до свят.
Киселото при отчуждението. Как може да е имало толкова близост и сега да я няма?Миговете, в които стигаме до адските клишета. Разговорите, които можем да проведем с хиляди други хора.
Къде по дяволите отидоха всички тези измерения? И въпросите кънтят в дългите нощи.
Забиват се като борови иглички в снега из мислите ни.
Раздялата. И двамата сме светове сами за себе си. Но нашият свят го няма. Не знаем къде е.
И най – вероятно, като в една песен, под мостовете ще шумят реките, но ние ще минем по другите брегове.
Дали има любов след любовта?
Дали има свят след световете?
Дали има бряг след бреговете?
Помня вишните в градините на баба.
Помня сладко – киселият им вкус.
Помня любовта.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия