Правим само едно. Постоянно се въ-образяме.
Всичко ни се струва знак. За сбъдване. Зодията ни. Месецът, в който сме родени, историите ни. Моята и твоята.
Толкова много си приличат. Били сме откъснати. Някой е откраднал половината нас някога. Но съдбата се е намесила в точния момент и ни е срещнала.
Сега е време само за едно – да се залепим един за друг. Но първо трябва да се наместим точно, за да не остават неравности. Или пък остри ръбчета.
Правим го постоянно. Като игра на шише. Аз ти казвам тайна. Ти ми казваш тайна.
Никога повече самота. Звучи като обещание за вечност. В този миг не мислим за времето във вечността. Това ни прави безстрашни до безобразие. Няма никога да има смърт. Ще има единствено и само поредица от срещи през вселените.
Или пък това постоянно довършване на изреченията ни. Започвам го аз. Ти го довършваш. Или го до-измисляш. И успяваш да ме хипнотизираш, че и аз съм искала да го кажа по същия начин.
Безметежното щастие от първите моменти на влюбването всъщност връща изживяването на фантазията ни за пълно сливане с един бленуван Друг.
Ние на клетъчно ниво сме запомнили тези мигове от вътреутробния си период и все още копнеем да ги изживеем отново и в зряла възраст. Метафорично това е копнежът ни да възвърнем усещането за изчезване на границите с другия и възцаряването на усещането за пълно сливане.
Усещането, което влюбвайки се изпитваме, че се познаваме от много повече време не е случайно. Всъщност, това усещане за близост идва от проектирането на нашите желания в другия. Влюбванията ни активират всички истории на сливания и изоставяния, които живеят в нашето подсъзнание. Затова при влюбването раят и адът са толкова близо един до друг.
Според Жак Саломе, в дъното на ада при влюбването е неосъществимото вярване, че регресивното желание за връщане назад във вътреутробния период може да бъде задоволено.
Защото, рано или късно, реалността започва да тропа на вратата на влюбения свят. Започват големите разминавания.
Или срещите отвъд нашите собствени проекции.
Разбираме, че не сме толкова еднакви, колкото сме мислели, че сме.
Това е моментът на истинските срещи. Ние сме не само идеални. В нас греят слънца и тъмнеят сенки.
Преходът към обичането е в това дали ще угаснем, след като започнат да отлитат проекциите ни и дали ще имаме ресурса да се издигнем нагоре по пътя на истинското опознаване.
Казват, че за да опознаеш един човек, се искат ситуации.
И нека поне мъничко се запитаме, докато в нас лудо бушуват хормоните: Дали това е реалният друг? Дали не сме го доизмислили малко? Дали другият не ни напомня на някой друг от нашето минало? Дали имахме време да се опознаем наистина?
Отговорите помагат да пресечем границата от влюбването към опознаването.
От едно „ти“ в кавички към едно истинско теб.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия