Джуджетата и великаните. Така наричам вътрешни мисловни теми, през които възприемаме себе си и подреждаме пъзела на реалността.
Някъде бях чела, че на ден през вътрешния диалог на човек, преминават над 70 000 мисли. И все пак преразказвам историята на деня си и историята на живота си през една миниатюрна част от тях.
Великаните. Така наричам тези огромни мисловни теми, филтри, през които се преразказваме с течение на годините. Великаните често се раждат в детството ни като джуджета. Те са тези опити на близките ни, да ни предпазят от опасностите живота и да ни предадат уроци по живеене. Понякога, обаче, техните собствени великани, раждат нашите.
Базисни техни вярвания като: животът е опасен, любовта е невярна, не трябва да се рискува, птиченцето каца само веднъж на рамото, светът е враждебно място, в което оцеляват само силните. Списъкът е практически огромен. Великаните в нас порасват от повтарянето им. Ден след ден. С годините те се удрят в нашите мисловни тавани постоянно.
Често великаните носят одеждите на провала, на страха от промяна, на ревността, на закотвянето в едни и същи ситуации с години. Силата на великаните идва от тяхната вторична полза за нас самите. Реалността сама по себе си е безкрайна плетеница от случвания. За да не потънем в хаоса от събития ние я подреждаме през историята, която ежесекундно разказваме за нея.
Великаните на едно ниво са опитомители. И все пак, и те, имат своята ахилесова пета. Тя е в това да опитваме нови модели на живеене.Човек, който винаги е вярвал, че никога не успява, да започне да опитва в реалността да качи толерантността си към провал с нови и нови опити. Колкото повече опитваш, толкова по- голям е шансът да намериш своето парче сбъдване. Или пък някой , който цял живот ръждясва,заедно с котвата си, на брега на океана, да я счупи и корабът да заплува под лъчите на утринното слънце навътре. И хиляди примери.
Когато се нацели ахилесовата пета великаните започват да се намаляват рязко. Като надуваемите замъци вечер късно, покрай морските брегове, под погледите на недоумяващите погледи на сънени хлапета.В тези мигове се чува свистящия звук на спадането им. Накрая стават толкова мънички, че можем да ги сгънем и просто съхраняваме някъде, без да ги помпаме
наново.
Това автоматически сменя ролите на джуджетата и великаните. Всъщност даже не точно сменя, а връща нормалния ни човешки ръст. А именно той е в нюансирането. Светът рядко е черно – бял. Понякога успяваме, понякога не. Понякога любовта е красива и поверителна, друг път не. Понякога през рискването успяваме, друг път не. Виждаме в реалността това, което вече сме провидяли в мислите си. Така реалността понякога звучи като безкрайно песнопение на вътрешните ни теми.
Едно и също всеки ден. А дали е възможно само да грее слънце или само да вали? Няма безкрайни състояния.
Сещам се смътно историята на една бележка на едно огледало. На нея пише:“ И това ще мине“. Действително не може великаните да са винаги такива.Или, обратното, важи и за джуджетата. Може би, понякога животът почва, в миговете които успеем да счупим силата на великаните.
Тогава корабът тръгва по своя истински път. И вече имаме карта на Обетованата земя. Вътре в нас самите. Вътре в другите. Вън в реалността. Често обетованата земя е мъничка. Тежи само 21 грама. Но та са истинското всичко.
13total visits,1visits today