Понякога е така – просто губим.
Искаме неистово нещо. Борим се неистово за него.Вдаваме се в желанието.
Мечтаем за нещото – чертаем в мислите си обетовани земи.
И с тях вървим през пустинята.
Има посока, има вяра, има бъдеще.
Виктор Франкъл казва, че в концлагерите оцеляват тези, които не спират да си мият зъбите.
Оцеляват, тези които могат да видят отвъд безизходицата и да държат бъдещето близо.
Как само звучи – бъдещето.
В мислите ми нахлува един филм от моето детство – гостенка от бъдещето.
И песента от него – прекрасно далече.
Прекрасно далече не бъди към нас жестоко, това се пее.
И тогава в моето някога не знаех какво е бъдещето да бъде жестоко.
Сега вече знам. Загубите болят жестоко.
Според изследванията, загубите и отхвърлянето болят в същите центрове, в които и физическата болка.
Защото несъзнавано загубата е смърт. Бебето не може да оцелее без майката.
И тази архаична връзка продължава да живее в нас.
И да на едно ниво умираме в загубите си, но то е символно.
Понякога ми се струва, че има някакво неписано правило в живота – ако прекалено се вкопчим в нещо и загубим собствения си център , животът ни го взима нещото.
И да – центърът е вътрешен.
Сами сме на входа и изхода му.
И когата се отреже пъпната връв това е първата ни стъпка в живеенето сами.
Първата глътка земен въздух раздува дробчетата и поражда рев.
Рев който говори – тук съм вече. Жив съм за живота.
Когато губим – плачем.
И точно тези наши сълзи ще станат езерата, които ще ни пренесат на другия бряг на животите ни.
Не се създават лесно нови обетовани земи.
Изгонването от Рая е липса на посока.
Загубените посоки болят.
Но знам едно – докато сме живи имаме способността да създаваме визии за бъдеще.
Да, сега може бъдещето да изглежда като равна кардиограма.
Но това е илюзия. Илюзия за загуба.
Защото всъщност ние нищо не притежаваме истински.
Пътуваме в купето на живота. Вратите се отварят, влизат други пътници. Говорим. Правим светове.
Мънички. Големи. Понякога даже ни се струва, че правим безкрайности.
Точно като в Алиса – колко трае една вечност?
Понякога няколко секунди.
И влакът на живота си върви. В далечината житата се отдават на вятъра.
Моето купе. Твоето купе.
И световете ни са като зрънцата в сърцето на нара.
Да – толкова нови земи можем да създадем.
Мънички, червени зрънца,които да изпишат желанието ни в сърцата си.
Има един момент, когато трябва да пуснем загубите си като китайски фенери да се реят над морето, да се реят над небето.
И с тяхното отдалечаване, ние се приближаваме към себе си.
Загубите. Обетовани земи. Умирането. Центровете. Китайските фенери.
Струва ми се, че нещо определено ги свързва.
А може би ги свързва точно илюзията за свързване.
Източната Мая.
Автор: Диляна Велева – психолог и психотерапевт
157total visits,1visits today