Гледам пристанището от едно малко хълмче. Стоя точно между една шипка и една смoкиня.
Червеното на шипките и все още зеленото на смокинята. Сякаш нещо ги свързва.
Сякаш, искат да накарат есента да изчака малко в септемврийското предверие.
Видях в мислите си нишката автентичност.
Те са. Не се правят на други. Не играят на други растения.
Не обичам разделите. Трудна работа са. Но септември идва толкова спонтанно. Просто сменя трептенето на лятото.
Най-мъчното при разделите е фантазията за всички възможни мигове, които сме изпуснали в това да бъдем автентични.
Да си автентичен е да оставиш тактиките и стратегиите за успех в отношенията в задния си джоб.
Да говориш с близките си хора без безкрайното редактиране на мислите и чувствата.
Какво ще си помислят за мен? В усилията си да сме приети на всяка цена, силно се вкопчваме в имиджите.
Управление на имидж е различно от автентичност. Автентичното е да се следваш в състоянията си.
Автентично е да бъдеш и дяволски слаб понякога.
Това да си слаб е част от голямата вътрешна сила.
В ядрото на самочувствието са тези израснати слабости. Падането е част от автентичния живот.
Чувствителността предразполага да пропадаш понякога. Но в тези мигове всъщност се пренареждаш като рубикуп отново. Точно, когато се чувстваш замръзнал, под леда на реката в теб, се случват големите промени.
Има една голяма бариера пред избора ни да бъдем автентични – това е несъзнаваният страх, че ако ни изоставят, ще паднем в болезнената пропаст на отхвърлянето. Защото тогава няма да си тръгнат от ролята ни, а от нас самите. От най-крехкото ни Аз.
Рискът обаче е част от живота. Имаме само една сигурност – някога ще подарим последния си дъх на земята.
Другото е плаване в океана.
Разбира се, можем да изберем да бъдем котви.
Да изберем да стоим в периметъра на пристанището и само в сънищата ни да се заплитат вълните на морето.
Да си автентичен е риск. Но само ако плаваш в тези води, стигаш донякъде.
Далечни пристанища, от бреговете им ни махат екзотични земи, в които нощите ухаят на жасмин, манго и доверие.
Да си автентичен е да избереш да следваш сезоните в себе си – да цъфтиш, да мечтаеш, да си малко тъжен понякога.
Септември изглежда, че ще бъде щедро смокинен. И пристанището ще бъде празно.
Ще има отново котви. Но ще има и отплаващи кораби.
Един от тях ще ни води до една далечна земя. Казва се Автентичност. Хората, които доплават до нея знаят какво е среща. Жадна. Чакана. Молитвена.
И повече никога не могат да играят котви.
Пристанището е моят нощен лунапарк.
Сплитам с летни стръкове мащерка косите си и просто съзерцавам.
Пристанището. Шипките. Смокинята. Автентичността. Нещо определено ги свързва.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт