Река Гюрла разделя моето село Средногорово на две части – от едната страна на реката и от другата.
Мързеливите детски следобеди – минавам покрай реката, за да си купя звънливи дъвки.
Гледам водите й, навеждам се да видя дали махат мънички рибки по каменното й дъно.
Разделителните реки в нашите светове…
Дали годините отграничават вътрешното време в логиките на преди и след?
Струва ми се, че вътрешното време има различна логика от линейното.
Реките са сякаш любовите.
Преди теб и след теб.
Теменужените очи на близостта разграфяват идентичността ни.
Представям си понякога как светът е един огромен пчелен кошер.
Всеки си седи запечатан в своята восъчна килийка и си мисли за живота.
Един ден се чува шум отвън – нещо като космическа музика.
Килийките започват да вибрират и бавнично да се пропукват.
Отваряме ги за другия и започва да влиза светлината.
В началото е като силно завиване на свят от светлината.
Еуфория. Заря в нощното лятно небе.
И все пак гледаме танцуващите светлинки близо до екрана ни.
Филмите. Колко бързо ги изграждаме през липсите ни. Намираме прилика след прилика. Живели сме в един и същи кошер.
И още много – няма по изобретателна емоция от влюбването.
Привикваме бавно със светлината. Вече можем да виждаме във бялата зона.
И все пак сме близо до екрана.
Филмите трябва да се гледат от удобно разстояние. За това се иска дистанция.
Дистанцията на реките
Река Гюрла е пред мен.
И ето наистина – в този следобед мънички рибки разграфяват каменното й дъно.
След реките.
След теб.
Дали все още можем да се върнем в удобната пита? Дали ще е така топло отново?
Дали можем да привикваме в мрака, когато сме танцували в бялото светло.
Паневритмия високо в Рила. Ранно утро. И бяло.
И цигулки.
Преди реката и след реката.
Струва ми се, че когато сме накрая на градината на живота – близо до границата на вселените времето няма да се мери с минали години.
Там на големия екран ще се прожектират мигове и реки.
Реките, любовите и филмите.
Или любовите, филмите и реките?
Струва ми се, че редът няма такова значение.
След Гюрла е бакалията.
А аз трепетно подавам стотинките за дъвки Идеал.
И наоколо е бяла светлина.
И жълто слънце. Грее ли грее.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия
47total visits,2visits today