„Някъде в дълбините на човешките преживявания, съществува ред и съгласуваност, които бихме могли да изненадаме, ако сме достатъчно внимателни, любящи или търпеливи. Дали ще ни стигне времето за това? “ Лорънс Дърел
Процесът на лична интеграция означава да съхраним в себе си житейския си опит, не да се дистанцираме от него, да носим в себе си преживяванията, не да ги отхвърляме.
Интеграцията е налице и егото ни е здраво тогава, когато не чувстваме дискомфорт, приемайки целия спектър от мислите и поведението си – както позитивен, така и негативен. Тоест „сега съм много по-способен да отстоявам себе си, но понякога съм все още пасивен“. Прекалено строги сме към себе си, когато си поставяме за цел да елиминираме докрай недостатъците си.
Интеграцията е човешки, жизнен, а не механически процес. Тя има свое уникално темпо, над което нямаме контрол.
Интеграцията е процес – тя не гарантира, че проблемът е напълно разрешен и никога повече няма да се появи: „Това, че съм по-съзнателен по отношение на чувствата си, не гарантира, че ще можеш да разчиташ на мен при всяко положение“. Интеграцията означава, че сме способни да приемем и двете крайности на спектъра на промяната, без да ни създават чувство за дискомфорт. Ще се държим открито, но от време на време пак ще сме прикрити.
Интеграцията не е абсолют, тя е просто промяна на пропорциите.
С нея сме по-открити от преди и не сме постоянно в отбранителна поза, но и двата аспекта продължават да присъстват в поведението ни като цяло. Когато признаем, че истинската промяна не означава да станем напълно безразлични, на нас ни олеква и ставаме по-щастливи. Ние сме доволни просто от това позитивите да се увеличават и негативите да намаляват. Ако съотношението винаги остава същото или се променя в полза на това, което е негативно и ни съсипва, значи ние не се развиваме. Ако съотношението дори с малки стъпки се променя в полза на позитивното, значи растем. Разбираме, че не интегрираме целия спектър на чувствата си, когато ги свеждаме до единични, опростенчески преценки. Например „Буксувам емоционално“ може да означава също: „Аз съм депресиран, изпълнен със скръб и самосъжаление и отказвам да съм активен“.
Ако си дадем сметка за случаите, в които не отчитаме спектъра на чувствата и поведението си в пълнота и след това дадем признание на частта, която сме пропуснали, това ще ни обогати и очите ни ще се отворят за собствената ни дълбочина. „Отсега нататък всеки път, когато упреквам себе си или другите, ще се постарая да добавя още четири прилагателни, които могат да опишат случая.“ Признайте открито пред другите, че понякога успявате и понякога се проваляте, понякога им помагате, а понякога не оправдавате доверието им. Възможно е случаите, в които помагате на някого, да са само с един повече, отколкото случаите, в които не оправдавате доверието му. Това е гъвкаво, и поради това зряло поведение. То ви предпазва от очакването на другите, че на вас може да се разчита напълно, или тяхната присъда, че никога не може да се разчита на вас. Стремежът към идеално поведение е нечовешки. Педантичният тормоз и стресът, свързани с него, не са постижение, а средство за обезличаване и самоунищожение. Ако реализацията ни като личности за нас означава, да приключим с работата върху себе си и да станем съвършени, ние никога няма да вкусим от щастието. Не съществува човек, който да е реализиран в такъв смисъл, освен за кратко, в дадени моменти. Всички трябва да си кажем:
„Аз съм съвкупност от моето настояще и моето минало, така че новите прозрения съжителстват със старите ми убеждения. Вместо да се опитвам да се отърва от старите си убеждения, аз просто преставам да действам под тяхно влияние. Позволявам на тези убеждения да съществуват, като действам все повече съгласно с новите, по-информирани убеждения. Новото поведение съжителства в мен заедно със старите убеждения и навици“ :
1. Поемам предизвикателствата, въпреки, че все още чувствам страх.
2. Доверявам се някому, въпреки че още изпитвам съмнения.
3. Избирам удоволствия, които може да съдържат елемент на риск.
4. Отказвам се от желанието си да наказвам другите, въпреки, че все още може да изпитвам желание за отмъщение.
5. Моля за това, което искам, като позволявам на силното си желание да си остане в сферата на пожеланието.
6. Понякога се упреквам, но без да уронвам самоуважението си.
7. Притеснявам се, но не си го изкарвам на другите.“
Нека не забравяме, че душата е този съд, който съдържа различни мисли и чувства, съжителстващи в нас, независимо колко невероятен може да е съюзът между тях. Неслучайно „бракът между противоположностите“ е толкова древен и универсален символ на духовната реализация.
Център за Психология и Психотерапия