Най-великата целебна сила, която животът ни предоставя, това е любовта. Който обича истински, трудно може да се разболее, защото любовта е най-чистата и най-лековитата енергия, която съществува.
Но всеки може да обича истински едва тогава, когато се е научил да обича собственото си Аз. Любовта към мен и в мен трябва да може да тече безпрепятствено, без „но“ и „обаче“. Мога да обичам истински от цялото си сърце, от цялата си душа, само ако съм намерил себе си и съответно се чувствам „достоен“, да приема своята любов.
Ако наистина обичаме, ние сме „цели“ и съответно изцелени и здрави. Само който приема себе си и се обича, може да насочи любовта си и към другите. Любовта му може да тече свободно, без да се нуждае от другия или да иска да го притежава. Тогава любовта към другия вече не е свързана с качествата у другия, които липсват в нас самите, а сме изпълнени от себе си и сме в състояние да дадем любовта си безусловно и безрезервно на другото „истинско СЕБЕ си“.
Любовта е най-лековитата сила на този свят. Тя заличава яда и страха и създава жизнерадост. Посочва пътя и помага на човека да напредва по него, защото тя самата е пътят. Като приемем себе си и целия свят, изпълнен с любов, животът може отново да тече свободно през всеки от нас, защото ние отново сме в съзвучие с нашата истинска същност.
Кажем ли изцяло „да“ на себе си, това „да“ откликва в цялото битие, отразява се в житейските обстоятелства. Тогава тялото ни вече няма нужда да изпраща болезнени послания, които да насочват вниманието ни към себе си.
Понасяме болки от психическо и физическо естество само тогава, когато не живеем в съзвучие със СЕБЕ СИ. Свободни сме да определяме какво да изживеем, защото сами сме отговорни за себе си и собствената си съдба. Животът е само огледало, както тялото ни е огледало, израз на нашата битност. Тялото и житейските обствоятелства само ни показват до каква степен живеем в хармония със себе си, доколко сме себе си. Ако се освободя, тоест ако си дам свободата да бъда такъв, какъвто съм наистина , животът също ще протича свободно през мен – и аз ще съм здрав и цял и изцелен.
Болестта винаги означава липса на живот. Животът означава узряване, нарастващо приближаване към себе си. За целта човек трябва във всеки един момент да бъде открит, да бъде готов да проникне все по-дълбоко в живота. Във всеки момент човек трябва да е готов да изостави „старото аз“, за да се роди като едно „ново аз“. Решаващ е животът Тук и Сега.
Болестта възниква, когато:
– Смятам, че съм допуснал „грешка“ и затова се упреквам и съмнявам в себе си.Всъщност грешките не съществуват, защото живеем за да се учим и за да осъзнаем липсата на сегашното Себе си, като най-голямата ни грешка.
– Се противопоставям на своята битност. Тъй като не съм себе си, проектирам грешката си върху моето обкръжение и съм против някого или нещо. Но това отрицателно отношение се отразява и на живота. Аз живея в дисхармония – във „война“ със себе си и с живота. Боря се срещу нещо друго, защото не съм себе си, не живея със себе си.
– Живея в дисхармония защото, не съм себе си, пея друга песен, дърпам чужда струна, не съм в хармония с песента на живота, с песента в мен. Винаги когато играя някаква роля, свиря фалшиво.
– Съм против нещо. Мога да съм против нещо само ако нещо в мен самия ме дразни, тоест ако не приемам нещо в мен или по отношение на себе си. Всъщност дразни ме това, че не съм такъв, какъвто съм в действителност. Аз съм против „фалшивото“ си битие.
– Живея в недостиг, не живея в изобилието на живота. Докато не престана да променям част от личността си, играейки роли например, следвайки програми или чужди модели на поведение, аз живея в недостиг на същността си, тоест отново не съм в хармония.
– Живея в грях. Да живея в грях означава да живея разделен, не в единството, а в двойствеността. Грях в нашия случай е илюзията на разделеност за „аз“ и „ти“, за добро и зло, както и отделянето от себе си, когато не съм себе си. Всеки път когато се дистанцирамот моя живот.
– Не обичам! Защото когато, не обичам, не обичам и себе си, не се приемам такъв, какъвто съм, казвам „не“. Всяко „не“ обаче предизвиква болест. Истинската любов означава да казваме „да“, да живеем и да бъдем свободни. Любовта е първият Духовен закон.
– Не съм удовлетворен. Не съм удовлетворен, когато ми липсва нещо в моето Аз, когато не съм напълно това, което съм Тук и Сега. Не осъщественото битие означава, че ми липсва същността защото, не се допускам напълно.
– Живея по начин различен от този, който всъщност желая и усещам за правилен.Защото тогава изменям на себе си, живея в нереален свят и съм в дисхармония с моето вътрешно съществуване. С други думи трябва да намеря кураж да застана на моя страна, да бъда себе си.
– Не живея, тоест не позволявам на потока на живота да протича през мен безпрепятствено и свободно. Ако имам вътрешни блокажи, ако живея съгласно вътрешни програми, играя роли, живея според разбирането и мнението на другите – тоест ако енергията на живота не може да се разгърне свободно в мен, тогава все едно не живея. Да живея правилно означава да бъда напълно себе си, с всички мои аспекти, без ограничения.
– Не съм начисто с нещо, не съм простил на някого или го укорявам за нещо, упреквам го или направо го обвинявам. Не съм начисто със заобикалящия ме свят. Имам нещо чуждо в себе си, например модели, роли, чувство за вина или модели на поведение, които не ми съответстват. Тая в себе си „сенки“, неща в които не съм напълно себе си.
– Не живея леко и радостно, ако върху мен лежи бреме. Това засяга нерешени от мен проблеми, неща от които не съм се освободил, макар, че може те вече да не ме засягат, остарели и неправилни модели, на които все още подражавам.Всичко, което вече не се отнася до мен тук и сега, с което обаче все още живея, задържам, изпълнявам или съм, ме натоварва, защото ме обременява с допълнителна енергия, която пречи на свободния поток на живота ми.
– Се опитвам да бъда „нормален“. Защото тогава не живея според вътрешната си действителност, а в съответствие с външния свят. Външното обаче е само отражение на вътрешното ми битие.
– Не изпълнявам и не разрешавам задачите на живота си. Всяка задача все едно е възложение от живота, за да направя на момента съответната крачка. Ако не направя нужната крачка, животът ми го напомня под формата на болест и страдание.
– Не живея Тук и Сега. Защото, животът се случва само в настоящето. Ако черпя живот от миналото, аз преживявам само миналото, което обаче е мъртво. Ако пренасям живота си в бъдещето, живея във време, което все още не съществува. Мога да живея само в настоящето, животът тече и се променя всеки миг. Ако живея на други места, различни от мястото, на което се намирам в настоящия момент, тоест тук, тогава и мислите ми не се намират около мен, а се намират при други лица или предмети, които ми пречат да бъда себе си. В такъв случай и животът не може да протича през мен и да бъде вътре в мен в такава степен, в каквато би трябвало да е житейски правилно. Всеки път, когато не съм тук и сега, аз не използвам шанса да се възприема такъв, какъвто съм в момента.
Болестта не е нищо друго, освен израз, форма на даден проблем. Тя е само една от възможностите, които животът използва, за да ни каже, че нещо не е наред, че не сме такива, каквито сме в действителност. Ако обаче не разбираме езика и посланието на тялото или пък изобщо не реагираме на него, животът разполага и с други форми, които прилага, за да ни пробуди, да ни накара да се замислим, да отворим очи и да се захванем с търсенето на смисъла на живота и съответно с пътя към себе си.
Не само тялото може да се разболее, болестта се проявява и в професията, в отношенията с партньора,в семейството, във финансовата ситуация или в религиозните възгледи. Човек може да е болен на много нива, но болестта иска да покаже само едно: че в определена сфера животът не може да тече хармонично, че някъде има блокада или дефицит.
Център за Психология и Психотерапия
177total visits,1visits today