Въпреки, че вината не е сред фундаменталните чувства /гняв, страх, тъга и радост/, тя се е пропила до такава степен в нашата култура, че се нуждае от специално внимание.
Вината е своеобразна смесица от страх и гняв и функционира като вътрешна димна завеса. Позволява ни да се чувстваме зле за нещо, ала не ни позволява да съзрем алтернативи или да сторим нещо ефективно, с което да променим ситуацията.
Вината е най-силно разпространена сред онези хора, които, обикновено още от раждането си, са били научени да не се чувстват добре със самите себе си.
Вината обикновено прикрива гнева им за всички онези „трябва“, които са преглътнали, ала които така и не са успели психологически да преработят, за всички взискателни и неодобрителни родителски гласове – както вътрешни, така и истински, които така и не са успели да заглухнат в съзнанието им.
Обзетите от чувството за вина пропускат възможността за конструктивно канализиране на енергията на своя гняв, което би довело до облекчаване на натиска и разрешаване на проблема. Далеч по-удобно е да „стоиш“ в познатото нещастие и да обикаляш в порочния кръг на самоосъждането си, отколкото да поемеш риск с множеството неизвестни, които произтичат единствено от ефективността и силата.
Да се научим да казваме „не“ и да отстояваме позициите си, а не да се стремим да се нагаждаме прекалено към другите, е една добра изходна позиция за разрушаване моделите на вината. Следващите стъпки изискват да кажем истината за нашия гняв, да си признаем страховете и да се откажем веднъж завинаги да участваме в негативните си самооценки, които поддържат живота на самоподценяването ни. И докато вината може да бъде разглеждана като безсмислено пилеене на ценна жизнена енергия, то има и още няколко значими емоционални състояния, които са свързани и често обвърквани с нея.
Вината ни връхлита заради нещо, което сме направили и което навремето ни е изглеждало погрешно. А съжалението идва тогава, когато впоследствие сме установили, че сме направили не особено мъдър избор. Схващането на разликата между двете понятия ни помага да престанем да се самообвиняваме за нещо, което нито сме знаели, нито сме били в състояние да променим. Друго чувство, близко до вината, е угризението – своеобразна вариация на тъгата. Угризенията са здравословна човешка реакция за отговор на осъзнаването на отговорността ни за нещо, което се е оказало болезнено или неприятно за нас самите или за другите. Пияният шофьор, убил пешеходец, с пълно право може да чувства угризения за своето поведение, колкото и да му е трудно да си го признае. Истинските угризения ни обземат тогава, когато си признаем, че с действията си, обслужващи само нашите интереси, сме причинили болка на друг човек – например когато, лъжем или когато сме предали доверието на добър приятел. Изпитването на угризения – но без да затъваме в самообвинения – е необходимо чувство за всеки, който държи да израсне като почтено човешко същество. Не е никак приятно да се изправим срещу самите себе си, но пък е много полезно да го направим.
Причината да неумеем да казваме „не“, може да се дължи и на желанието ни да бъдем харесани и да спечелим благоразположението на околните.
В редица случаи обаче вътрешният ни глас ни подсказва, че равносметката не е в наша полза. Не става въпрос за издребняване и претегляне на жестовете или услугите в измерението давам-получавам. По-скоро проблем има, когато усетим напрежение, или че искаме да променим нещо. В този случай не е разумно да правим кардинални промени и да се напрягаме допълнително. Полезно е да си определим малки, изпълними без напрежение стъпки. Без първоначално отказване. Когато ни се обади приятел с предложение или молба – да не го отхвърляме, да го приемем, но леко променяйки условията. Ако например предложението за среща е за 16 часа, да приемем с половин час по-късно. По този начин подсъзнанието започва да получава послания, че контролираме ситуациите в живота си и че не е страшно да се заявим открито. Следващата стъпка на директно отказване също е добре да се „оттренира“ с група хора, които предварително определим. Такива, на които не държим и най-добре, които няма да срещнем повече. Най-хубавият момент е, че започвайки по някакъв начин промяната, с лесни действия, след това автоматично и без да се замисляме поемаме в тази посока. И даже спираме да го мислим.
Център за Психология и Психотерапия