Едно от най-интересните неща е, че наистина рядко се среща човек, колкото и да е незрял, да не осъзнава, на някакво равнище, какво означава отговорността в една интимна връзка – ако не съзнателно, то поне интуитивно.
След разпадането на повечето връзки, голяма част от партньорите съжаляват за своето поведение спрямо любимия си човек и заявяват: Ако действях с повече отговорност към себе си и връзката си:
- Нямаше вечно да виня партньора си за това, че съм нещастен/нещастна.
- Щях да съм по-съпричастен/съпричастна.
- Нямаше да си позволявам да си изпускам нервите толкова често за дреболии.
- Бих давал/давала на партньора си онова което аз самият/самата бих желал/желала да получа от него/нея.
- Щях да съм по-мил/мила.
- Щях да съм по-откровен/откровена по отношение на онова, от което не съм доволен/доволна.
- Щях да поемам повече отговорност за собствените си емоции.
- Щях повече да спазвам обещанията си.
- Щях да съм по-справедлив/справедлива.
- Нямаше да изпадам толкова често в самосъжаление.
- Бихме могли да се отнасяме един към друг като към равни.
- Бихме могли да се отнасяме с уважение един към друг.
Не трябва да свързваме отговорността с някаква фалшива концепция за абсолютна самодостатъчност. Ясно е, че се нуждаем един от друг в много аспекти. Ако отричам и се дистанцирам от онези аспекти, в които аз имам нужда от теб, то почти сигурно е, че ще съм сляп и за онези аспекти, в които ти имаш нужда от мен и аз ще те разочаровам – независимо колко те обичам. Ако не си давам сметка за собствената си нужда да бъда подкрепян /както често се случва с мъжете/, то е малко вероятно да бъда чувствителен към твоите нужди от подобен характер. Съпричастността към другия се корени в самоосъзнаването. Тази истина, толкова очевидна сега, на някои хора им отнема години да я проумеят.
Повечето хора нямат нужда да излекуват всички рани от детството си, за да бъдат в състояние да се научат на повече отговорност към себе си в интимните си връзки.
В терапията ние операционализираме идеята за отговорността – разкриваме я чрез проявите й в конкретните модели на поведение – и обучаваме хората на подходящи умения, чрез които да я овладеят и прилагат. Но най-важното все пак си остава първата стъпка: концепцията за отговорността. Това е разбирането за живот и взаимоотношения от нов тип и тяхното поставяне като цел.
Аз си давам сметка, че никой не съществува заради мен, че трябва да съм подготвен да давам това, което се надявам да получа. Зрелите взаимоотношения между мъж и жена са реципрочни, а не еднопосочни, и че ако не правим, това което е по силите ни, за да осигуряваме жизнеността на една връзка, негласно разчитаме на партньора си да прави това вместо нас.
По-лесно е да отхвърлим любовта в нейния сексуален смисъл като младежка глупост или да проклинаме живота, че е злонамерен към нас, отколкото да приемем нещата, които любовта изисква от нас – и да държим себе си отговорни за това.
Център за Психология и Психотерапия
274total visits,3visits today