Канадският професор д-р Джордан Питърсън обича да ни въвлича в един задълбочен разговор за дисциплината и отговорността, за щастието и страданието, за смисъла на човешкия живот, за доброто и злото и за мястото на всеки от нас в сложното устройство на света.
Според мен има проблем в начина, по който масово хората говорят как трябва да се стремим към щастие. Първо, защото хората не се замислят защо точно това им е целта и второ, защото не дефинират какво точно разбират под щастие.
Много често ако човек започне да описва какво точно иска, става ясно, че не иска да бъде щастлив, а иска да не бъде нещастен. Това е така защото биваме по-силно наранени от неприятните неща, отколкото се чувстваме добре от полезните неща. Като цяло хората сме по-чувствителни към болката и деструктивното, защото в крайна сметка наистина може да бъдем ранени.
Затова, първото нещо, което хората искат, е не да бъдат щастливи, а да не чувстват емоционална болка, да не изпитват срам, да не съжаляват, да нямат тревожност, страх, вина и да не бъдат отхвърлени. Хората искат негативните емоции да бъдат под контрол и евентуално да имат щастие за допълнително овкусяване на живота. Но в семейството искат да има например продуктивен мир, да има договорено умиротворение с близките и социалното обкръжение. Да живеят баланисрано и продуктивно, мирно и съграждащо – това е целта. Да мислим за тези неща като единствено за щастие е прекалено опростено. Това е все едно да имаш карта само с една дума. Как би те опътила?
Когато споделям на своите студенти, че целта на живота не е щастието, те изпитват облекчение. Причината за това е, че те вече го знаят. Дори без съзнателно да са го изразили, животът вече им го е показал с различните трудности и проблеми. Техните преживявания са показали, че животът е комплексен, а на моменти дори трагичен. И проблема, който аз откривам в масовата представа, че идеалната цел е постигането на щастие, е в това, че тя поставя всички тези хора в позиция да се чувстват засрамени от тяхното страдание. Те усещат, че ако чувстват страдание и приемат негативната страна на живота, това ще означава, че нещо не са добре, че при тях има някаква грешка. Това ги прави непосилни да споделят нещо искрено за тяхната болка и просто се затварят.
Здравият и добре адаптиран човек има широк спектър от различни отговори, които не могат да се сведат до едно единствено измерение като щастие срещу нещастие. Животът не е толкова прост. Ако беше, щяхме да имаме само една емоционална система. Затова когато щастието ни е основна цел, тривиализираме живота и превръщаме преживяванията ни в нещо банално. За да може да възприемем стойността на дадено нещо, трябва неговата загуба да бъде значима за нас. Това означава да се отворим за преживяването на дълбок смисъл и паралелно трябва да приемем възможността за преживяването на болка и тъга.
Има моменти, в които трябва да сме не щастливи, а състрадателни, любящи. В живота има много ситуации, на които би било неподходящо да отговорим с щастие. Също така очакването, че трябва да се чувстваме щастливи може да ни вкара в грешно психично състояние и да не разберем какво точно трябва да правим. Хората сме изградени от много различни мотивационни и емоционални импулси, които не си приличат. Причината за това е, че светът е толкова комплексен, че адаптацията ни зависи от много различни и добре обособени реакции. Има моменти, в които трябва да сме състрадателни, а в други агресивни, понякога е добре да се тревожим, а друг път – да се радваме.
Ако сме постоянно в удовлетворение и щастие, много неща няма да ни докоснат истински и няма да почувстваме дълбочина. А животът без дълбочина е повърхностен и безсмислен. И това е проблем, който е свързан с това, че ако философията ни за живот е постигането на щастие и че всичко е супер, когато се сблъскаме с болка и страдание, ще станем себекритични, раздразнителни, дори разрушителни. За нашето психично здраве е необходимо да се изправим пред задачата да отговорим на важните въпроси, които ни задава самият живот.
Ако искаш живота ти да е с по-високо качество, търси отговорност, а не щастие. Отговорността придава на живота смисъл. Намери си партньор, дръж се добре, имай деца, отгледай ги, намери си работа, помогни на себе си и света. Това са все важни отговорности. Насочи се към нещо важно и намали страданието на теб и твоето обкръжение. Оправдай съществуването си. И понякога ще си щастлив или ще получиш нещо по-добро като умиротворение на съзнанието, спокойствие, за да не се събуждаш в три през нощта с неспокойна съвест.
Няма нищо по-безсмислено от преследването на щастието. Това е работа само за страшно наивни хора. „Пета симфония“ на Бетовен е едно от най-мощните произведения в музиката, не защото излъчва щастие, оптимизъм, ведрост, успех, а защото има дълбочина. Един живот е толкова по-успешен, колкото по-голяма дълбочина е постигнал. Няма друго мерило за успеха – това е истинското.
Център за Психология и Психотерапия