Беше преди години.
Точно на днешния ден една баба ме спря на улицата и ми каза: “ Моето момиче свърши януари, свърши годината.“ Помня, че се усмихнах неразбиращо и кимащо в същото време. Мисля, че тогава в детските ми мисли разбрах нещо. Не в думите и логиките, които мога и бих го сложила сега.
Всеки разбира времето по свой начин. Кога е началото и кога е краят на нещо? Кога има време и кога няма? Кога нещата започват и кога всъщност свършват? Мисля си, че входовете и изходите на времето вътре в нас зависят от плановете, мечтите и емоционалните ни влагания.
За малкото дете, което опознава света един ден е равен на един свят. Или както казваме времето тече бавно. С годините сякаш реките му потичат по-бързо. Сякаш сме в ритъма му и някак отстрани в същото време. Ако ни боли времето се влачи. Минутите са малки векове. Наситеност. Тази дума ми изкача в мислите. Зависи с какво е наситено времето ни. Или пък за входовете и изходите.
Първо са вътре. Правим избори и даже дълго време да не си ги признаваме – те са вътре. След това можем да стоим фактически във връзки, но те са след нашата точка. Или обратното слагаме точка на нещо в реалността, а в нас точката е всъщност многоточие, за което мечтаем, фантазираме, време. Вътрешно време. Рядко съвпадат стрелките на вътрешното и външното време. Тогава е светло – Искаме, можем и сме там, където сме. Присъстваме паралелно във времената си. Но повечето време всъщност сме в нещо, но вътре в нас сме в нещо друго. И става а лудо догонване на времената.
Помня бабата – беше бедно облечена, с изтъркано сиво палто, сива коса. Обаче, имаше нещо което се е врязало в детския ми свят- имаше брошка на рози. Може би всъщност вече нищо не е чакала, но е била в нейната стара линия на времето.Може би онази конкретна година за нея е имало само празни отсечки.
Мина януари – свърши годината. Мина младостта – свърши животът. Свърши любовта ми – свърши животът.
Игра с думите за време. Всъщност – ние решаваме ребусът на времената. Не сме по-високи от децата. Те са във времето. Затова за тях е така наситено и плътно и трепетно и чакащо. Керемидено и мечтателно.
31 януари. Началото на годината. Пълно е с месеци за насищане. Толкова семенца чакат нашата топлина и вода да ги полеем. А защо не и уханни рози – като тези на брошката на бабата.
Времето и краят на януари. Животът ни и входовете и изходите. Детското време и нашето време. Въпроси. Статуси. И корени на бъдещи рози.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия