Беше преди години.
Точно на днешния ден една баба ме спря на улицата и ми каза – моето момиче свърши януари, свърши годината.
Помня, че се усмихнах неразбиращо и кимащо в същото време.
Мисля, че тогава в детските ми мисли разбрах нещо. Не в думите и логиките, които мога да го сложа сега.
Всеки разбира времето по свой начин.
Кога е началото и кога е краят на нещо?
Кога има време и кога няма?
Кога нещата започват и кога всъщност свършват?
Мисля си, че входовете и изходите на времето вътре в нас зависят от плановете, мечтите и емоционалните ни влагания.
За малкото дете, което опознава света един ден е равен на един свят.
Или както казваме времето тече бавно.
С годините сякаш реките му потичат по – бързо.
Сякаш сме в ритъма му и някак отстрани в същото време.
Ако ни боли времето се влачи. Минутите са малки векове.
Наситеност. Тази дума ми изкача в мислите.
Зависи с какво е наситено времето ни.
Или пък за входовете и изходите.
Първо са вътре. Правим избори и даже дълго време да не си ги признаваме – те са вътре.
След това можем да стоим фактически във връзки, но те са след нашата точка.
Или обратното слагаме точка на нещо в реалността, а в нас точката е всъщност многоточие, за което мечтаем, фантазираме, влагаме време.
Вътрешно време.
Рядко съвпадат стрелките на вътрешното и външното време.
Тогава е светло – Искаме, можем и сме там, където сме. Присъстваме паралелно във времената си.
Но повечето време всъщност сме в нещо, но вътре в нас сме в нещо друго.
И става лудо догонване на времената.
Помня бабата – беше бедно облечена.
С изтъркано сиво палто, сива коса. Обаче имаше нещо, което се е врязало в детския ми свят- имаше брошка на рози.
Може би всъщност вече нищо не е чакала, но може би в нейната линия на времето, за онази конкретна година е имало само празни отсечки.
Мина януари – свърши годината.
Мина младостта – свърши животът.
Свърши любовта ми – свърши животът.
Игра с думите за време.
Всъщност ние решаваме ребусът на времената.
Не сме по – високи от децата.
Те са във времето. Затова е така наситено и плътно и трепетно и чакащо. Керемидено и мечтателно.
31 януари. Началото на годината. Пълно е с месеци за насищане. Толкова семенца чакат нашата топлина и вода да ги полеем.
А защо не и уханни рози – като тези на брошката на бабата.
Времето и краят на януари.
Животът ни и входовете и изходите.
Детското време и нашето време.
Въпроси. Статуси. И корени на бъдещи рози.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия