Кризите в нашия живот са нещото, което директно ни изстрелва извън зоната ни на комфорт.
Точно това се случва и днес с пандемията от коронавируса.
На японски йероглифът за криза има две значения – бедствие, но и възможност.
Кризите могат на бъдат възможност за вътрешно израстване, за тотално преосмисляне на ценностната ни система и ново приоритизиране.
Виктор Франкъл пише: „Тъжните, тихи периоди е хубаво да осъзнаваме като такива – те са само периоди, паузи, моментни тишини, преди отново да натиснем play“.
Оцеляването по време на криза е свързано с волята за смисъл – естественият подтик да се живее съобразно някаква ценностна система.
Според Франкъл депресията е страдание без смисъл.
Ние сме родени разказвачи на истории – за да интегрираме дадено събитие ние го интерпретираме, както и разказваме история за това какво ще се случи в бъдещето.
За психологическото здраве по време на тежка криза е важно да можем да визуалиализираме краят на дадено събитие, да можем да разположим кризата в един по дълъг континуум на времето.
Франкъл пише: В концлагерите успяват да оцелеят тези, които не спират да си мият зъбите. За да продължи да има ритуали, човек трябва да можеш да провиди едно друго, възможно бъдеще.
Преживяванията от лагерния живот показват, че човекът има избор на действие. Човекът може да оцелее, дори в такива ужасни условия на психически и физически стрес като концентрационните лагери.
„Всичко може да бъде взето от човек, без едно нещо: последната от човешките свободи – да избереш своето отношение при всякакви обстоятелства“
Един прекрасен филм – „Животът е прекрасен“ – разказва за това как един баща, за да оцелее емоционално неговото дете по време на престоя им в концлагер, му разказва събитията там като част от игра, като част от история.
В условията днес един от смислите е категорично ясен – да пазим хората от уязвимите групи, да запазим живота като цяло.
Мисля си, че тази ситуация задава и много въпроси относно начина ни на живеене:
Дали не сме станали прекалено егоцентрични и концентрирани единствено в собственото си благоденствие?
Дали богатството ни дава власт над живота и смъртта?
Дали смисълът не е във живеенето заедно в едно общество, с обща визия за бъдещето?
Кое е важното в живота ми?
Кое е достатъчното за мен?
Кои вътрешни граници ние хората сме прескочили?
Отделяме ли време на близките си?
Присъстваме или отсъстваме в отношенията си?
Какво дълбинно ни движи?
Какво истински обичаме?
Какво истински ни определя като хора?
Кое в животите ни е гонене на имидж и кое е наше собствено желание?
И още много въпроси можем да си зададем. Именно в периодите, когато реката на животите ни привидно замръзне, стават големите промени.
Самата криза преосмисля по един категоричен начин и идеята за границите – личните граници, границите на отделните страни.
Виждаме, че вирусът няма нужда от паспорт, за да преминава граници.
В моменти на кризи категорично се отделят важните от маловажните неща. Можем да видим съществуващите отношения в животите си – доколко те са автентични и доколко са навици, подържани единствено от стоенето ни в зоната на комфорт.
Кризите са времето на многото изплували на повърхността въпроси. От множество психологически изследвания знаем, че отвъд зоната на комфорт всъщност се шири зоната на развитието.
Част от отговорите на въпросите вярвам, че задават параметрите на бъдещия смисъл.
И може би, ако живеем живота си така, все едно живеем втори живот, ще действаме по съвсем различен начин.
Може би границите ще се разместят, говоря за психологическите граници и от егоцентризъм и затваряне в собствения комфорт, ще станем ориентирани и към другите, към уязвимите групи.
Вярвам, че ако всеки промени нещо мъничко в себе си общото ни небе ще бъде отново ведро и синьо. И безкрайно свободно от предразсъдъци.
И вярвам, че когато нещата отшумят, ще натиснем копчето play по нов начин.
Център за Психология и Психотерапия
автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт