В живота на много хора е възможно, да се открои обединяваща цел, която оправдава всичките им действия – цел, която подобно на магнитно поле, привлича психичната им енергия и от която са зависими всички второстепенни цели. Тази цел определя предизвикателствата, с които човек трябва да се справи, за да трансформира живота си, в истинско преживяване. Без подобна цел дори най-организираното съзнание, страда от липса на смисъл. Историята познава безчет опити за откриване на висши цели, които да придадат смисъл на човешките преживявания. Опити често твърде различни едни от друг.
Психолозите, занимаващи се с тази материя, са единодушни, че хората развиват своята концепция за това кои са и какво желаят да постигнат в живота, посредством серия от стъпки. Всеки човек тръгва от потребността за съхраняване на Аза, от предпазване на тялото и неговите базисни цели от унищожение. В този етап смисълът на живота е прост, той е тъждествен с оцеляването, комфорта и удоволствието. Когато безопасността на физическия Аз, вече е извън съмнение, човек може да разшири хоризонта на смисловата си система и да включи в нея ценностите на някаква общност – семейна, квартална, религиозна или етническа. Тази стъпка повишава комплексността на Аза, въпреки че обикновено предполага конформиране с разпространените норми и стандарти.
Следващата стъпка е рефлективният индивидуализъм. В този етап от развитието си, човекът отново се обръща навътре, търсейки в собствения си Аз нова основа за своите авторитет и стойност. Той вече не е сляп конформист, а е започнал да развива автономна съвест. Сега основната цел на живота му става израстването, усъвършенстването и актуализирането на потенциала. Четвъртата стъпка, която е възможна благодарение на предходните, е последното отвръщане от Аза и насочване към интеграцията с другите хора и с универсалните ценности. В този последен етап, крайно индивидуализираният човек с готовност слива, своите интереси с тези, на една по-голяма цялост.
Според този модел изграждането на комплексна смислова система, сякаш се осъществява посредством редуващо се прехвърляне на фокуса на вниманието, ту върху собствения Аз, ту върху другия. Първо психичната енергия бива влагана в задоволяването на потребностите на организма, и психичният порядък е тъждествен с удоволствието. Щом човек се задържи известно време на това ниво и е способен да започне да влага вниманието си в целите на някаква общност, смисълът съответства на груповите ценности – религията, патриотизмът, приемането и уважението от страна на другите, осигуряват параметрите на вътрешния порядък. Следва пренасочване на вниманието обратно към Аза: постигнал усещането за принадлежност към по-голяма човешка система, индивидът поема предизвикателството да опознае границите на личния си потенциал. На този етап основната награда е насладата, а не удоволствието. И тъй като тази фаза предполага търсачество, човек може да навлезе в криза на средната възраст, да направи кариерна промяна или да се отдаде на все по-яростни опити, за надмогване на границите на способностите си. От този момент нататък, той е готов и за последното пренасочване, на личната енергия: наясно е на какво е способен, и по-важното, какво не е способен да направи сам, той слива висшата си цел със система, превъзхождаща индивидуалната му личност – например кауза или идея.
От тази гледна точка, индивидуалният живот сякаш се състои от поредица различни „игри“, с различни цели и предизвикателства, които се сменят, докато човек се развива. Комплексността изисква да влагаме енергия в развиване на вродените умения, в придобиването на автономия, самоувереност, в опознаването на собствената неповторимост и нейните ограничения. В същото време е необходимо, да влагаме енергия, за да осъзнаем и разберем силите отвъд границите, на собствената личност и да намерим начини да се адаптираме към тях. Разбира се, не е задължително да направим всичко това. Но пък не го ли направим, твърде вероятно е, рано или късно да съжаляваме.
Център за Психология и Психотерапия