Около това чувство се раждат най-големите спорове и най-разнообразните теории. Изглeжда, че то е най-важното и най-загадъчното чувство за човешкия род. И тъй любовта е най-различна: Има любов на майката към детето, на детето към родителите, има сексуална любов, приятелска любов, любов към природата, любов към себе си, има и любов към живота. Защо обаче съществува това чувство? Чувството на любов осигурява оцеляването и селекцията на човешкия вид. Тъй като човекът идва беззащитен на този свят, любовта му помага да оцелее сред себеподобните му. Любовта обединява хората, помага им да се справят с трудностите и да преживяват най-трудните моменти в живота си. Любовта отговаря за избора на партньор – на този, който ще сложи началото на едно по-съвършено потомство. Такава е нейната биологическа функция. Но могат да се обособят две категории любов, които са характерни за всички видове: истинска любов и любов-зависимост.
Най-първичия вид любов е любовта на майката към детето. Майчината любов казва: „Ти си съвършен. Ти си създаден на този свят и този свят е създаден за теб. Ти си роден да бъдеш щастлив и да опознаеш този свят, да намериш своето място в него и да вложиш там себе си и душата си“. Раждайки дете, майката създава един съд, в който живее една неповторима и уникална отделна част от света. И нейната роля е да помогне на детето да опознае този свят и да намери своето уникално място в него. Това е идеалната картина, която можем да си представим. Действителността обаче често изглежда по друг начин. Рядко са майките, които раждат дете с подобно послание. Най-често децата се раждат, за да обслужат потребностите на родителите. Много често до децата достигат следните послания: „Ти си сгрешил и трябва да бъдеш наказан“, „Ти трябва да ни се подчиняваш“, „Ти трябва да отговориш на нашите очаквания“, „Трябва да бъдеш благодарен, че си се появил на този свят“ и тн. Човек, роден и възпитан с подобни установки все едно няма право на собствен живот. Като не усеща правото си на живот, детето все едно и не получава достатъчно любов. Липсва признаване на собствената му ценност, уместност, важност и уникалност. По този начин детето формира в съзнанието си зависимата „карта на любовта“ и по-нататък изгражда всички свои взаимоотношения с другите през тази призма. Любовта към себе си е недостъпна за него, или по-точно тя е забранена от властта на родителите. Оттук става ясно и какво представлява любовта към себе си. „Само ако повярваш в себе си, ще можеш да повярваш и в другия“. Любовта към себе си не е егоцентризъм или егоизъм. Тя е признаване на собствената ни ценност и принадлежност към този свят, тя е неподлежаща на никакво съмнение и вяра в собствените човешки права. Дори трудно можем да наречем това чувство вяра защото, то е неделимо от психически здравото човешко същество. Това не е нещо отделно, в което трябва да се вярва. То е едно присъствие.
Любовта към себе си притежава едно много важно качество: тя потвърждава, че всеки трябва да обича себе си. Ако обичам себе си, аз знам, че и другият обича себе си и ще уважавам неговите права по същия начин, както уважавам моите собствени. Ако обаче аз не обичам себе си, аз няма да признавам и правото на другия да обича себе си.
Но има и една опасна „любов“ към себе си, това е зависимата любов. Тя изглежда по следния начин: Тъй като реално такъв човек не обича себе си и отказва и на другите това право, той търси доказателства, за да получи това право на любов. Той започва да се стреми към успех – защото, смята, че заради успехите си може да получи правото си на любов. Когато постигне някаква цел, той обявява победата си : „Аз успях! Сега може да започнете да ме уважавате и обичате!“, „Дайте ми това, от което имам нужда!“ По такъв начин, човекът, който не се обича, трябва през цялото време да демонстрира себе си пред другите, за да доказва правото си на любов. И естествено, той прави това, без да се интересува от потребностите на другите. Много хора не могат да приемат, че някой може и да не ги харесва. И това за тях не е снобизъм, а реална тревога, която разбива психиката им. „Ако не ме обичат и харесват всички, значи аз съм едно нищо“. Но успехът не променя нищо в живота на такъв човек – той продължава да усеща празнота и да изпитва необходимост от нови постижения. Същата проява на подобна нелюбов към себе си, може да се види и под формата на безкрайни постижения, служебна кариера, сексуални завоевания и тн. Работохолизмът и сексуалната зависимост се обясняват със същото.
Следващия вид любов е любовта към живота
Тя е възможна едиствено когато, има любов към себе си. Тогава тялото се възприема като източник на радост, на различни усещания и на възможност да се опознае света. Човек, който обича живота няма нужда от огромни постижения, на него му носи радост, любопитството да изследва непознати области. Този, който обича живота не се стреми да променя другите или природата, но се радва на израстването и промените, особено когато, може да спомогне за това. Всичко е съвсем различно, когато един човек не обича живота. Тогава животът е само източник на ситуации, в които човек страда. Тъй като не обича себе си, той се опитва да отговори на очакванията на другите с една-единствена цел: „Ако най-после стана такъв, какъвто другите искат да ме видят, те ще престанат да ме унижават и нараняват и може би тогава, ще усетя радостта от живота.“ Така той продължава да се самоосакътява: продължава да се променя заради удоволствието и удобството на другите. И сам се потапя в болката и страданието. За него това е като омагьосан кръг, в който той постоянно зависи от одобрението на другите.
край на 1 част
Център за Психология и Психотерапия
202total visits,3visits today