МОРГАН ПЕК – КАТЕКСИС БЕЗ ЛЮБОВ

Често говорим за хора, които обичат неодушевени обекти или някакви дейности. Ние казваме: „Той обича парите“, „Той обича властта“, „Той обича градинарство­то“ или „Той обича да играе голф“. Разбира се, индиви­дът може да надскочи нормалните човешки възможнос­ти, като работи по 60, 70,80 часа на седмица, за да натру­па богатство и власт. И въпреки това работата по натруп­ването им може да не бъде самоиздигане сама по себе си. Всъщност ние често казваме за някой изявен магнат: „Той не е голяма личност, той е дребен и незначителен“. Когато говорим колко много този човек обича парите и властта, ние въобще не го възприемаме като обичаща личност. Защо? Защото парите и властта за такъв човек са се превърнали в цел сами за себе си, а не са средство за духовно издигане. Единствената цел на истинската лю­бов е духовното израстване, съпътстващо еволюцията на човека.

Хобито е занимание, насочено към себе си, а това е един вид подхранване с енергия за постигане на духовно израстване. Като обичаме себе си, ние се нуждаем от неща, които не са директно духовни. За да задоволим духа, трябва да задоволим и тялото. Ние се нуждаем от храна и подслон. Независимо от това колко сме се посве­тили на израстването, ние имаме нужда от почивка, спорт и развлечения. Светците също спят и дори проро­ците трябва да играят – оттук правим заключението, че хобито е способът, чрез който обичаме самите себе си. Ами ако хобито стане цел само по себе си, тогава то се превръща в заместител, вместо да бъде средство за пос­тигане на саморазвитие. Понякога именно тази метамор­фоза прави хобитата толкова популярни. На игрището за голф например може да видите застаряващи мъже и жени, чиято главна цел в живота е да направят още ня­колко удара. Това усилие им създава чувството, че постигат някакъв прогрес по принцип, докато всъщност са спрели своето развитие и се опитват с успехите в хобито да замажат собствените си очи. Ако поне малко обичаха себе си, те не биха си позволили с толкова страст да прес­ледват такива незначителни цели с безславно бъдеще.

От друга страна, парите и властта може да бъдат сред­ство за постигане на любовна цел. Един човек например може да се нагърби с една политическа кариера само за да използва властта си в полза на човечеството. Други хора се стремят към богатство, за да пратят децата си в добри училища или да си осигурят свободата и времето за придобиване на знания и размисъл, необходими за ду­ховното им развитие. Такива хора не обичат парите и властта, а хуманността.

Като използваме нашата специфична дефиниция, ста­ва ясно, че може да обичаме само човешки същества. Това е така, защото само хората притежават дух, спосо­бен на съществено развитие. Вземете например домаш­ните питомци. Ние „обичаме“ семейното куче. Храним го, къпем го, галим го, дресираме го и играем с него. Ко­гато е болно, зарязваме всичко и отиваме при ветеринар­ния лекар. Ако умре или избяга, ние изпадаме в меланхо­лия. Дори за някои самотни хора без деца то може да се явява единствената причина, поради която все още живе­ят. Ако това не е любов, какво е тогава? Все пак нека ви­дим какви са разликите между общуването с животно и връзката с човешко същество. Първо, комуникацията с любимото животно е силно ограничена в сравнение с об­щуването ни с други хора. Ние не знаем за какво мислят нашите питомци. Това неведение ни позволява да им приписваме своите чувства и емоции, което ни кара да ги чувстваме много близки. Това обаче може никак да не отговаря на реалността. Второ, ние сме доволни от до­машните си животни само ако те ни се подчиняват безп­рекословно. Това е принципът, според който избираме нашите питомци. Или се отърваваме от тях, ако те не ни слушат. Ние не задържаме любимци, които не се подчи­няват или ни нападат. Единственото училище, на което пращаме животните си, това е училището за дресировка. А при връзка с хора ние искаме другият „да има свои собствени желания“. На практика това е желанието дру­гият да бъде различен, което е една от характеристиките на истинската любов. Най-накрая, в отношенията си с питомците искаме да видим, че те са зависими от нас. Ние не ги отглеждаме, за да ни напуснат след това. Иска­ме ги близо до себе си, легнали покорно до камината. Ценим тяхната привързаност към нас, а не тяхната неза­висимост.

Голям брой американски войници сключват идилични бракове с германски, итали­ански и японски „военни годеници“, с които те не могат да осъществяват словесен контакт. Но когато техните „годеници“ научат английски, тези бракове започват да се разпадат. Служещите вече не могат да приписват сво­ите собствени чувства, мисли, желания и цели на жените си. С други думи, те губят връзката от типа господар-питомец. Когато съпругите им научат английски, съпрузите започват да разбират, че тези жени имат идеи, мнения и цели, различни от техните. Тогава за някои от тях любов­та се развива, но за повечето запада. Една свободна жена с право се пази от мъж, който при обръщенията си към нея използва думи, означаващи домашни животни. Той наистина може да я харесва само защото я асоциира с домашно животно, но не е в състояние да оцени нейната сила, независимост и самостоятелност. Може би най-тъжният пример за това явление е големият брой майки, които могат да „обичат“ децата си само докато са бебета. Такива жени има навсякъде. Те са идеални майки докъм втората година -безкрайно нежни, кърмещи с радост, непрекъснато любвеобилни, изцяло посветени на изхран­ването на бебетата си и изключително щастливи от това, че са майки. Но картината се сменя за един миг. С поя­вата на собствена воля у детето – не се подчинява, от­казва да играе, хленчи, започва само да се запознава със света – секва и майчината любов. Майката загубва своя интерес към детето, престава да насочва енергия към него (декатексира го), приема го като неудобство. През това време майката чувства несекваща нужда да забре­менее отново и да има друго бебе. Обикновено това ста­ва и цикълът се повтаря. Ако ли пък не, може лесно да се забележи как тя търси някое чуждо бебе, обикновено съ­седско, върху което да излее цялата си „майчина“ любов, като при това напълно занемарява собственото си дете (или деца). За нейното дете „отвратителната втора годи­на“ е не само край на ранното му детство, но и край на майчината любов. Болката и липсата, която то изпитва, е явна за всички освен за майката, заета с новото си бебе. В резултат на това обикновено израстват депресирани или пасивно зависими деца. .

Това предполага, че за „любовта“ към бебетата, пи­томците или дори към зависимите съпрузи е много под­ходящо да се използва терминът „майчин инстинкт“ или, по-общо казано, „родителски инстинкт“. Можем да я оп­риличим с инстинктивното поведение при влюбването, което не е истинска любов, защото не изисква усилия и не е резултат на съзнателен избор. Това чувство стимули­ра оцеляването на вида, но не допринася за духовното развитие. То е близко до любовта, тъй като спомага за създаването на връзки, благодарение на които би могла да се появи истинската любов. Но при все това е необхо­димо много повече, за да се получи здрав и продуктивен брак, за да се отгледат здрави и духовно израстващи деца и да се допринесе за човешката еволюция.