Дълготрайният стрес се свързва с чувството на тревога, с депресии, с проблеми с храносмилателната система, с проблеми с паметта, с безсъние, с хипертония, със сърдечни болести и тн. Истината е, че докато продължаваме да произвеждаме стресови хормони, създаваме огромно количество пристрастяващи отрицателни емоции, сред които гняв, враждебност, агресия, съперничество, омраза, раздразнение, страх, чувство на тревога, ревност, несигурност, чувство за вина, чувство на срам, тъга, депресия, чувство на безнадеждност и чувство на безсилие.
Когато се фокусираме върху мисли за горчиви минали спомени или за въображаемо ужасяващо бъдеще и изключим всичко друго, ние пречим на тялото да се върне към хомеостазата. Всъщност, ние сме в състояние да активираме стресова реакция дори само чрез мисълта си. А ако я активираме и после не можем да я дезактивираме, то несъмнено сме се отправили към някакъв вид заболяване, тъй като все повече гени се даунрегулират по ефекта на доминото, докато в крайна сметка не стигнем до генетичната си участ – нашето предразположение към определени генетични заболявания.
Например, ако можем да предвидим възможен бъдещ сценарий и след това се съсредоточим върху тази мисъл и се изключим за всичко друго дори само за един миг, тялото ще започне, на физиологично ниво, да се променя, за да се подготви за това бъдещо събитие. Тялото живее в настоящия момент в това знайно бъдеще. В резултат ще започне да се активира автономната нервна система, а тя автоматично ще създаде съответните стресови химични вещества. По този начин връзката ум-тяло може да работи срещу нас.
Когато това се случи, ние проявяваме трите елемента на плацебо ефекта, в една съвършена симетрия. Най-напред започваме да обуславяме тялото си към прилив на адреналин, за да изпитаме подем на енергия. Ако можем да асоциираме един човек, предмет или преживяване от конкретно място и време във външната ни действителност, с този прилив на химия вътре в нас, то ще започнем да обуславяме тялото си да активира реакцията само като помислим за този човек, предмет или за преживяване, което ни е стимулирало. С течение на времето, ще сме способни, единствено чрез мисълта, да обуславяме тялото си да влиза в ума чрез това възбудено по емоционален път състояние – чрез мисълта за потенциално преживяване с някой или нещо по някое време и на някое място.
Ако можем да очакваме бъдещия резултат, основаващ се върху миналото преживяване, тогава очакването на събитието дори когато го прегърнем на емоционално равнище, ще промени физиологията на тялото. А ако припишем смисъл на поведенията и преживяванията, то ще поставим съзнателни намерения зад резултата, така че тялото ни ще се промени, или пък не ще се промени, според това какво си мислим, че знаем за нашата действителност и за нас самите.
Но независимо дали вярвате, или не, че стресът в живота ви е оправдан или основателен, ефектът от този стрес върху тялото ви, никога не е полезен или пък добър за здравето. Тялото ви е убедено, че е преследвано от лъв, че се е изправило на края на опасна канара или че отблъсква глутница гневни зверове.
Когато живеем в модус „оцеляване“, като стресовата ни реакция е активирана през цялото време, сме в състояние да се фокусираме върху едва три фактора: физическото ни тяло / Добре ли съм?/, околната среда /Къде е безопасно?/ и времето /Колко дълго ще виси над главата ми тази заплаха?/. Постоянното фокусиране върху тези три неща ни прави по-малко духовни, по-малко осъзнати и по-малко паметливи, тъй като ни тренира да бъдем по-погълнати в себе си и по-съсредоточени върху собственото ни тяло, както и върху други материални неща/например какво притежаваме, къде живеем, колко пари имаме и тн./, в добавка към всичките проблеми, които имаме във външния свят.
Това фокусиране ни тренира също така да изпитваме натрапчиво чувство, по отношение на времето – постоянно да се нагласяваме за най-лошия възможен бъдещ сценарий, въз основа на миналите ни травматични преживявания.
Център за Психология и Психотерапия
147total visits,1visits today