Някога, някъде в един дъждовен Париж някой е написал : Спрете земята! Искам да сляза!
Някога, някъде в една ранна софийска утрин в мислите ми прозвучават тези думи – искам да слязааа. Като ехо.
А земята в нас се върти бясно.
От какво искаме да слезем?
Най – често от трудното –
във всички негови измерения.
От трудните мисли, от трудните любови, от трудните безпътици
Слизаме надолу, когато е трудно.
Пространствените метафори за надолу като слизане и нагоре като изкачване.
Потъване надолу. Изкачване нагоре в радостта.
Някога някъде в едно трудно слизане, някой всъщност е искал да слезе, за да може да се качи.
Прекалено бясно се е въртяла земята в това дъждовно някога.
Понякога е трудно. Но то е като във вълшебните приказки – за да се постигнеш, понякога се налага да влезеш в дълбините си. Или да слезеш в себе си.
Подземните води бучат като развилняна река.
Можеш да гледаш отстрани. Можеш и да потънеш.
В един момент ще дойде вълшебната ладия.
Понякога сълзите ти ще я повикат.
А в нея е картата на пътят ти за нагоре.
Твоят път. Твоето изкачване. Твоята земя.
Изкачване и слизане.
И едно небе, което предвещава жега,
софийско небе – над нажежения от стъпките ни асфалт.
И раят и адът са в нас.
И стълбите също.
Нявга, някъде в едно мъничко село в розовата долина, когато пътищата бяха прашни, моят дядо си лъскаше обувките преди да излезе.
Ритуалите ни държат живи – тихо промълви и думите му се запечатаха в едно четиригодишно момичешко съзнание.
И когато искам да сляза от земята
си спомням думите му.
И дишам.
И вървя
И знам, че дори да сляза, пак ще се кача.
А липите ухаят –
на лято, на нов смисъл.
И посоки . Просто тръгваш.
И както казва Алиса – по който и път да тръгнеш, все ще стигнеш там.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт