Много хора смятат, че наученото от родителите, е основният определящ фактор за нашата личност. Как тогава да си обясним факта, че някои братя и сестри са толкова различни помежду си, макар, че имат едни и същи родители?
Трябва да напомним, че възпитанието, което децата получават, не идва изключително от родителите и че наученото в детството е свързано, съща така с учители, приятели и преживявания с десетки души – близки или далечни на семейното обкръжение. Освен това братята и сестрите, никога не са деца на „същите родители“. Всяко дете се появява в семейството, в различни моменти от живота на родителите си. Когато ти си се родил, майка ти и баща ти са преживявали, мислили и чувствали различни неща от тези, които са преживявали, мислили и чувствали, когато са се родили брат ти или сестра ти. Братята и сестрите нямат същите родители, защото те вече не могат да бъдат същите.
В същото време, възпитанието чрез примера, който дават родителите, е могъща сила. Ако искаме да изпълним по подходящ начин ролята си на възпитатели, трябва да наблюдаваме този процес, за да го насочим и моделираме, доколкото ни е възможно. В никакъв случай обаче, не трябва да смятаме, че става дума да си сложим маска, за да могат децата да виждат в нас само прекрасните неща, които ние искаме да им покажем. В повечето случаи тези маски са ненадеждни, накрая падат и разкриват ужасна или разочароваща гледка, която не само ще шокира, но и ще изложи на показ една дълго поддържана лъжа.
Слушали сме безброй пъти да казват, че в момент на скръб, на загуба или на неприятно обстоятелство трябва да се показваме „силни“ пред детето. „Не плачи пред него – съветват ни, – в противен случаи ще се разстрои още повече.“ Тези препоръки не вземат под внимание факта, че детето сигурно вече е разстроено от случилото се или поне от това, което то възприема като „странно“ край себе си. По този начин няма да спестим болката на детето, а само ще го изоставим само с нея, без да има с кого да я сподели, и то ще я стаи мълчаливо в себе си. Тъкмо обратното, ако имаме смелостта да му покажем нашата уязвимост, ще му дадем възможност да покаже своята и да я сподели с нас.
Обикновено се смята, че децата, които „дават малко“, са такива, защото им е „давано много“, тоест, те са разглезени. Ако тези идеи са основата на мисленето ни като възпитатели, логичният отговор ще бъде решението ни да им даваме по-малко и да изискваме от тях повече. Когато използваме фрази като: „Отсега нататък нещата ще се променят….“, „Край на даването….“ и други от този род, те винаги звучат като полузакани и полумолби. В повечето случаи тези фрази не означават промяна, а точно обратното – те са оправдание на родителите, за да заемат поведение, което служи по-скоро да излеят гнева или безпомощността си, отколкото да упражняват задължението си да възпитават. По този начин, те само втвърдяват поведението на детето, което все по-упорито отказва да съдейства или изпитва досада да го прави.
Диапазонът от отговори, които позицията на родителите поражда в детето, се движи от отхвърлянето до омразата, от бунта до презрението. Това са онези тийнейджъри, които накрая казват на приятелите си: „Баща ми нищо не разбира.“
Ако искаме децата ни да ни уважават и да ни „дават“ / на нас, на света, днес и винаги/ любов, внимание, съдействие, трябва да „им даваме“ /много, днес и винаги/любов, внимание и съдействие, особено когато те не се показват особено склонни да дават, нито да получават.
Център за Психология и Психотерапия
196total visits,1visits today