Кървав залез над пазара в Тунис. За първи път през деня може да се диша. Жегата сякаш се вдига нависоко. Толкова много цветове има по сергиите, че ти се завива свят.
Везните все още тракат ритмично, макар и по-рядко. Мързеливи котки се мотаят в краката на продавачите и сякаш се чудят дали имат сила да си изпросят нещо. Цената на повечето стоки пада.
Чуват се ритмичните напеви от близката джамия.
Всичко плува в червеното петно на залязващото слънце. Небето изглежда сега толкова близо.
Колко точно даваме и колко получаваме на пазара на любовта? Получаваме стока, плащаме с пари. Дали правилно ни е измерено даването? А дали не се опитват точно сега да ни метнат с грамажа?
Ще бъдем красиви или може би успешни, за да се продаде по-добре. Ще гладуваме за тънка талия. Ще работим, за да печелим много пари. Или просто ще пласираме младостта си.
На пазарът е важно да има сделки. Неизменна логика. Може и отстъпки да има, зависи как се пазариш.
Все по-рядко се чува тракането на везните. Сега са симетрични и застинали. Това май е отговорът.
Колкото – толкова. Без пазарене. Без сделки. Без стока.
Луната се очертава все по-ясно. Добива жълта плътност. Вече почти цялата стока е прибрана. Изглежда толкова по-широко точно в този миг пространството на пазара. Какво се случва?
Широко е, когато няма сделки. Когато стоката е прибрана.
В тази празнина от очаквания, от пазарене, от натрупани стоки се ражда нещо различно.
Мога да се свържа с небето. Със себе си. С другите в мен. Искам да крещя от радост. Искам да си изплета огърлица от звезди и знам, че ако поискам мога да полетя.
Искам да си взема това усещане с мен. Червеното небе, което прави път на луната. Празните сергии. Пътуващата към високото жега. Широтата. Прибирам безкрая в шепите си и се размечтавам.
Диляна Велева – психолог, психотерапевт