Проф. Вислав Лукашевски е един от водещите социални психолози в Полша и автор на много книги. Той вярва, че хората са добри и могат да се развиват, и обича да обяснява, че използването на думата „глупост“ не е признак за интелект.
Вярвам, че човек може да се промени. Човек може да работи върху промяната си, но първо трябва да се научи как. Има едно общоприето вярване, че за да се промениш, е достатъчно да се стегнеш малко и да събудиш вътрешната си мотивация. Но не това е пътят. За да се промениш е нужно да смениш територията, психологическото поле, в което функционираш, защото това поле е източникът на всички неприятни привички и навици, които работят автоматично. Карл Маркс е бил прав, като е казал, че ако промениш света на човек и той ще се промени. Но първо трябва да промениш света.
Ако вярваме в неизменното, оставаме слепи за всичко, което му противоречи. Всеки сигнал за промяна е силно обезпокояващ, защото върви срещу очакванията ни. Зад това убеждение неизбежно започваме да затваряме умовете и сърцата си и да блокираме постъпващата енергия и информация. Превръщаме се във фин филтър, през който пропускаме само това, което ни устройва, и оставаме слепи за всичко, което може да е в противоречите с него.
Като резултат, много бързо развиваме убеждението, че сме много здраво стъпили на земята – нещата са такива, каквито са, както винаги са били, и както винаги ще бъдат. Нищо, че живеем в свят, който Зигмунд Бауман нарече „течен модернизъм“.
Тези, които наричам „защитниците на вярата“ са на практика обречени на това отношение. Те ревностно вярват в убежденията си. Те постоянно са нащрек. Но всъщност са непоследователни. Защото тези защитници на неизменното всъщност желаят да върнат миналото, а фактът, че искаш да върнеш миналото, означава, че искаш нещо спешно да се промени.
Противно на вярванията, редът не съдържа в себе си разум. Всяка подредена структура престава да генерира нови идеи. Става стерилна, макар да е практична. Липсва й дори капка лудост. Има неща, които са незаменими – човек има нужда от движение, от борба, от импулс…
Основата на разума е разнообразието, не еднаквостта. Със сигурност не и реда. Хората, които си въобразяват че разумността е в прецизната подредба, грешат.
Популярното мислене, че разумен е този, който е образован и красноречив, е крайно опростяване. Не вярвам, че съществува библиотека, в която можеш да си набавиш разум, в случай, че го търсиш само в библиотеките. Няма да събереш разумност и ако ограничаваш себе си само до събиране на информация. Дори и да е в огромно количество и с изключително високо качество.
Есенцията на разума се крие в това, което наричам социализация на личността, тя се крие във връзката с другите хора, в диалога.
Дори човек да говори на себе си – нещо, което си струва да правите – ще възникнат различни гледни точки, ще започне диалог, често пъти доста бурен диалог. Не бива да забравяме, че всеки от нас има повече от едно Аз, и всяко едно от тях има нещо различно да каже. Разбира се, това е съвсем първичната форма на диалог.
Не се лъжете, робството все още съществува. Съвсем скоро слушах група наистина богати хора да се състезават кой плащал на украинската си прислужница най-малко.
Разумността е страничен продукт на разнообразието от човешката дейност. Тя не е резултат на акт на волята, затова определяна сама за себе си, тя няма да стигне далеч. Основното нещо е, въпросът за печалбата във времето. В течение на кратък период от време, най-голямата отплата винаги идва от егоистични действия – тук мога да спечеля пари, ще направя някои изкусни маневри, ще получа своето, какво ми пука за останалите?
Този начин е ефективен, но не е разумен. Когато погледнем дългосрочната перспектива, се оказва, че машинациите и егоистичните действия са ни довели до социален колапс. Макар и икономически да ни изглежда печелившо, в един момент всичко започва да се разпада. Струва ми се, че изчезването на категорията „всеобщ интерес“, „всеобщо благо“ е главната слабост на нашето общество. Разумът не ни помага особено.
Мисля, че в този начин на мислене има твърде много грешки. Това убеждение, че ако дам на един нещо, някой друг губи. Това е идеята за живота като игра с нулев резултат – когато един печели, друг губи. Но това не е така. Можете да дадете на детето си и едновременно с това да дадете на детето на някой друг. И нищо лошо няма да се случи.
Веднъж в парка наблюдавах прекрасна сцена. На една пейка седеше кърмеща майка, а на съседната – майка с бебе в количка. В момента, в който детето видя гърдите й то протегна ръчички, при което кърмещата майка каза: „Дай го насам“, и го сложи на другата си гърда. Можеше да си каже: „Няма да му дам, защото така ще лиша моето дете“. А това не е така. Останал съм с впечатлението, че този вид разсъждения са просто алиби за егоизма.
Една от основите на разумността е убеждението, че си приличаме. От няколко хиляди години четем в Библията историята на Яков, или пък епоса за Гилгамеш, и всички разбираме за какво става въпрос. Когато дъждовна капка падне на носа ни, се чувстваме по подобен начин. Това е основата.
Ние сме вманиачено концентрирани върху разликите помежду ни. Съвсем автоматично рисуваме контрасти, но не сме научени да търсим приликите.
Съвсем прост пример: попитахме част от хората какви са според тях приликите между тях и Сталин. „Никакви“, отговори всеки един от тях. След което ги попитахме какви са приликите между тях и Майка Тереза, мнозинството отговори същото. След което им зададохме провокативния въпрос: „Какви са приликите между теб и един облак?“. Хората ме гледаха с поглед: „Тоя е ненормален“. Всъщност, и облаците и хората са направени предимно от вода.
Обикновено игнорираме този важен факт: хората са почти еднакви.
Вегетарианците много по-рядко дехуманизират другите. Защото ние сме подобни не само на другите хора, но също и на животните. Но като цяло имаме голям проблем с животинската част от себе си. Отказът да приемем животинското в себе си е универсален, защото, оказва се, мисълта за тази час от нас събужда екзистенциален страх. Когато на човек му бива спомената животинската му природа, той започва да се страхува от смъртта и самотата. Животинската ни страна се възприема само като нещо обидно.
А това дали някой има добра връзка с животните често говори за способностите му за съпричастие. Защото ние сме подобни не само на другите хора, но и на много други елементи в природата. Може да изглежда преувеличено, или пък сантиментално, но това е много ценна гледна точка към живота. Будистите са близо до това светоусещане, те възприемат единството във вселената. Това е пример, който си струва да се следва. Източната философия, е малко пасивна, но това е по-добре от нищо.
Желанието да промениш света е съществена характеристика на живия човек – желанието да имаш ефект върху обкръжението си. Но да си съсредоточен изцяло върху това, което можеш да направиш за себе си, е ограничаващо. Хубаво е да изследваш това, което би могло да бъде добро за всички.
В различните места по света е различно, но като цяло хората са убедени, че Другият е лош. Веднъж във Вроцлав проведох експеримент. Спирах минувачите и ги питах, според тях какъв процент от хората около нас – а около нас имаше тълпа – са мили, отзивчиви, добри, честни и т.н. Според тези минувачи, 80% от хората на улицата са егоисти, нечестни, незаслужаващи доверие. Като цяло – лоши. Тези резултати бяха повторени от още много експерименти.
Например, учителите твърдят, че лошите ученици са четири пъти повече от добрите. Струва ми се, че това е една от бариерите към разумните отношения с другите.
Да не се оставяш да те заблудят е умно, но не е разумно. Моят дядо беше разумен човек, с голям жизнен опит. Той вярваше, че на децата не бива да се дават пари, защото се разглезват. Те трябва да си ги заслужат. Така че играеше на карти с нас за пари. И губеше. Това беше разумно, защото той беше страхотен картоиграч. Но по този начин той оформи у нас убеждението, че трябва да сме изобретателни. Макар да мамеше.
Като цяло ние непрекъснато заблуждаваме себе си, като променяме спомените си. Мразя да чета биографии, защото не им вярвам. Те са смесица от истина и измислица. Всички си имаме различно лице за всяка ситуация и това е резултат от нуждата от приспособяване към другите.
Разумно е да си свързан с реалността. Разумно е да знаеш, че имаш ефект върху обкръжението си, но не всичко зависи от теб. Има си различни обстоятелства. В едни човек подхожда честно и открито, но в други не може.
Подчинението не е разумно нещо. Също както и анархията не е разумно нещо. Когато се чудим кое е разумно, трябва да използваме една позабравена дума: надеждност. Да може да се разчита на някой има много общо с решението дали да се свържеш с този човек.
Разумността причинява страдание. Защото тя започва с желанието да обединиш противоречията. Освен това има риск често да оставаш неразбран. В този смисъл, да си разумен, понякога изисква мазохистична жилка.
Животът без глупост би бил не само невъзможен, но и вреден. Не мога да си представя как живот, който постоянно върви по мед и масло, може да е удовлетворяващ. Това би било скучно. А и трябва да запазиш някаква разумност и за себе си, не можеш постоянно да я изливаш върху света около себе си.
Не обичам думата „глупав“ и „глупост“. Тя е двусмислена. Предпочитам по-деликатната форма „неразумен“.
Аз съм доста щастлив с някои от неразумните неща, които съм правил в живота си. Може би не щастлив, но със сигурност не съжалявам за тях. Правил съм и доста неразумни неща, за които съжалявам, дори се срамувам.
Освен това много разумни неща можеш да постигнеш, ако ги свършиш по неразумен начин.
Има изследване, което показа, че ако помолиш хората да се държат разумно, те точно така и ще се държат. Във всеки случай – много по-разумно от останалите, което всъщност показва, че имаме потенциала и способностите да правим това всеки ден. Но обстоятелствата, в които живеем някак си не ни провокират да го правим.
Има смисъл да се опитваме да бъдем разумни, защото това увеличава вероятността наистина да станем. Но ако днес подпишем пакт със себе си, че от следващата година ще бъдем 3% по-разумни, не би било разумна идея.
Център за Психология и Психотерапия
източник: https://chetilishte.com/