До края на миналия век специалистите по психология на развитието се занимават с влиянието на храненето, обличането и приучаването към чистота върху социалното развитие на детето. Те си задават редица въпроси, често подсказани от фройдистката теория. Дали кърменето е по-добро от изкуственото хранене? Дали ранното отбиване на кърмачето или ранното приучаване към тоалетната са вредни за развитието? Изследванията показват, че тези първи проблеми, свързани с отглеждането на детето, влияят незначително върху неговото развитие. Съвременните психолози по-малко се интересуват от подобни конкретни неща, а повече – от общия тон на взаимоотношенията между родители и деца.
Родитески стилове – Тъй като децата в предучилищна възраст се учат как да изкачват стълби, да се люлеят или да карат колело, те попадат в потенциално опасни ситуации и затова се нуждаят от постоянното внимание на своите родители. Как родителите трябва да действат? Как би трябвало да контактуват, да изказват похвала и да наказват, за да възпитат по най-добрия начин компетентно и самостоятелно дете? Психоложката Диана Баумринд провежда интервюта с родители на 3-4 годишни деца. Тя наблюдава взаимоотношенията между тях вкъщи, както и между децата в детската градина. Баумринд оценява родителите по 4 основни показателя:
– контрол /опити да се насочва или модифицира чувството на зависимост, агресията и играта/
– изисквания за по-голяма зрялост /опити да се накарат децата да вършат нещата по най-добрия възможен им начин/
– яснота в общуването /изслушване и разговаряне с детето/
– обгрижване /изразяване на топлота и гордост от поведението на детето/
В това изследване се установяват три разновидности на родитеския стил:
1. Авторитетни родители, които имат високи стойности и по четирите показателя.
2. Авторитарни родители, които показват само висока степен на контрол.
3. Отстъпчиви родители, които показват високи резултати само по отношение на обгрижването.
В общуването си с детето авторитетните родители упражняват контрол, когато е необходимо, но те обясняват своите действия и поощряват децата сами да изразяват своето мнение. Авторитарните родители се държат на дистанция от своите деца. Те изискват строго подчинение и определен стандарт на поведение, които не се обясняват на детето, „Ще направиш това защото, аз ти казвам“. Отстъпчивите родители са много привързани към децата си, но не успяват да си създадат авторитет пред тях. Те рядко ги ограничават, поставят малко изисквания пред тях и отбягват наказанието за лошо поведение. Както може да се очаква, тези родителски стилове са свързани с различия в социалното развитие на децата. Баумринд открива, че децата на авторитарните родители са по-често без настроение, неуверени и затворени в себе си, докато при отстъпчивите родители децата са незрели, пасивни и зависими. Само децата на авторитетните родители се оценяват изцяло позитивно. Те са независими и самостоятелни, дружелюбни и енергични. Така че най-добре приспособените и социално развити деца са на родители, които обичат, но и изискват, обсъждат целите и стандартите на поведение със своите деца. В своето изследване Баумринд открива, че 8-9 годишните деца на авторитарните и на отстъпчивите родители при решаване на тестове за интелигентност, дават по-малко оригинални отговори и са по-неуверени, докато децата на авторитетните родители притежават по-голяма самоувереност, самостоятелност и общуват по-лесно. Родителските стилове имат връзка и с успеха в училище. Изследване обхванало около 8 хиляди деца от горния курс на средното училище, показва, че децата на авторитетните родители имат сравнително по-високи оценки от учениците, чиито родители са авторитарни или отстъпчиви. Когато разсъждаваме върху тези резултати, ние, естествено се изкушаваме да си припомним, как ние самите сме били отгледани от нашите родители и как би трябвало да използваме тази информация, за да възпитаме следващото поколение по-добре. Също така различията в темперамента на децата могат да доведат до различия в родителските стилове. „Лесните“ деца по-бързо разбират правилата, които им се обясняват, и затова могат да предизвикат авторитетен подход в своите родители. И обратно, възможно е социалната компетентност да се предава биологично. Вероятно компетентните родители имат наследници, които също ще бъдат компетентни, дори и когато се отглеждат в друг дом. Въздействието на родителите е важно, но те не са единствените, които влияят върху социалното развитие на детето. Личности от медиите, учителите в училище също имат не малко влияние. Но връстниците играят най-съществената роля в този процес. Изследванията върху животни и хора доказват тяхното значение. И тук възниква въпроса, може ли групата на връстниците да има подобен терапевтичен ефект върху социално изолираните деца? Изследванията показват, че отговорът е „да“. Когато 3-4 годишните деца със забавено социално развитие се оставят в група на по-малки нормално развити деца, те значително подобряват своите умения за общуване, докато, децата, които нямат такава възможност, не отбелязват подобрение. Този тип изследвания показват, че взаимоотношенията между връстниците сами по себе си също могат да влияят върху социалното развитие. Това влияние обикновено започва по време на игра в предучилищна възраст. Играта се определя като изследователска и създаваща удоволствие дейност, която може да не е насочена към специфична цел. Както повечето типове социално поведение, играта също следва определен ход на развитие. Отначало 1-2 годишното дете играе в изолация. Дори ако се намира в група, то се занимава предимно само. Скоро се появява и паралелната игра, при която децата се радват на физическата си близост, но не взаимодействат помежду си. Те са като успоредни линии, които са много близко, но не се пресичат. След навършване на 3 години децата започват съвместна игра, като всяко дете има отделна, но допълваща се с тази на другите роля. Тези промени в структурата на играта са предизвикани от промените в когнитивното развитие. Съвместната игра не може да се появи, ако детето не преодолее част от своя егоцентризъм и не започне да разбира гледната точка на другите. В училищна възраст децата показват изумителен напредък в социалното си знание, в способността си да разбират хората и да мислят за социалните отношения. За разлика от пасивния начин на учене, при който в процеса на социализация детето усвоява ценности и убеждения от родителите си, социалното знание представлява по-активна форма на учене, при която отделната личност активно действа, за да изгради своите знания и възприятия за света.
Център за Психология и Психотерапия