НЕДЕЙ
Недей! Недей! Недей!
Думите правят различен дом на спомените.
Виждаш ли още кестените в очите ми?
Като кадифе ме запомни.
Като пролетна лудост тиха и шумна едновременно.
Като капчукът на старата къща на края на зимата.
Като кокиче което кокетно се покланя на снежния си дом.
Като диамантите в косите ми когато ръми нежно.
Като облаците които са пудра захар.
Като теменужките в небето рано утрин.
Като червените езичета на огъня докато печем картофи.
Като пате което разтваря ципи и се учи да плува.
Недей! Само образите пазят спомените същите.
ТРУДНО
Трудно ли ти е? Трудно ли ти е?
Да скочиш от него в теб.
Обратно Затвори очи.
Бъди разлюляното жито.
Бъди вятърът който дава смелост за допир.
Бъди белите череши на детството ти.
Бъди слюдата – блести на хълма.
Слънцето пие спомените ти.
Морето те вае изначално.
Просто скачаш тихо.
Като сълзи в очите.
ПО ЖИЗАТА
Виждаш ли още белите лястовици по жиците на живота?
Змията в гърдите не е ли любов?
Бъдещето се шири като добруджанско поле.
Дали да се излъжа и да те сложа там?
Дали белите лъжи раждат бели лястовици?
Дядо ме гали по косите и ми дава панделка.
Как да вържа сърцето си дядо красиво?
Жиците натежали от очакване.
А безкрая мълчи, мълчи а аз крещя.
И тишината ми връща ехото като пусти жици.
ГРАДЪТ
Светва и угасва.
Акациите на Детството ме оплитат.
Уличен музикант роши косите на дъжда.
Рижа котка осветява вечерта със слънцето в очите си.
Просто вали – тихичко като детска усмивка насън.
Да засадиш дърво. Да засадиш роза. Да засадиш себе си.
И да шепнеш на дъжда тихо да приижда.
Да молиш вятъра да бъде нежен.
Да галиш утрото по краищата на съня си.
Да молиш почвата да бъде достатъчно грижовна.
А ти да бъдеш самото раждане.
На Дървото. Розата. На себе си.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия