Обучението като познавателен метод е най-естественото поведение, когато става дума за възпитание. Ако съществува образ, свързан с идеята за възпитанието, това е някой, който обяснява на друг как се прави дадено нещо или казано по друг начин – образ на някого, който умее да покаже нещо на друг, който не го знае. Обучението не е единственият начин на възпитание, но той е най-близък до съзнанието ни и ние по-често прибягваме до него, когато искаме да предадем определено знание. Този модел, свързан с познавателните способности, е по-развит и усъвършенстван, отколкото методът на примера, тъй като изисква напълно развит език и среда, която да осигури свободно общуване.
Може би затова последните поколения донякъде са злоупотребили с този метод, за сметка на другите методи. Именно поради надценяването на този метод, до неотдавна се смяташе, че единствената цел на училището като институция е, учителят да предаде поредица от знания и умения на ученика: първият преподава, вторият научава. Трябваше да мине много време, за да могат възпитателите да осъзнаят, че предоставянето на информация, не е достатъчно и училището трябва да поеме по-големи отговорности, както и да използва много други образователни средства и методи.
Ако се вгледаме в себе си, като майки и бащи, вероятно ще видим, че ние постоянно учим децата си. Непрекъснато говорим, обясняваме и ги поправяме относно всичко, което „трябва да се знае“: от начина, по който се държат ножът и вилицата, до начина, по който се сплита косата, до това „какво трябва да кажеш и какво да премълчиш.“ И не само ние учим децата си, те също непрекъснато искат да знаят нещо и често ни затрупват с въпроси. Това е непрекъсната, неизчерпаема и понякога изтощителна задача, особено когато се отнася, до всички онези дребни напътствия, които ние родителите даваме ден след ден. Например: изкъпи се, облечи се, отиди на училище, дръж се добре с приятелите си, не се бий, яж със затворена уста, учи и тн. Доста обширно като количество и разнообразие е обучението в ежедневието на родителите. Трябва обаче да се съобразим и с факта, че ако постоянно казваме „Не“ на всичко, което детето прави, много е вероятно по-късно, когато искаме да утвърдим едно истинско важно „Не“, то да се размие и да потъне сред безкрайната поредица от откази.
Друг важен аспект е, че докато другите модели на обучение се осъщствяват, без родителите и децата да осъзнават ясно процеса / например при модела възпитание чрез пример/, то когато става дума да обучаваме чрез словото и двете страни си дават сметка за това, което се случва. Детето ясно схваща, че намерението на родителя е да го възпита, да го научи или да го информира за нещо. В повечето случаи това води до провеждането на полезен и искрен диалог, който улеснява обучението, като го прави непринудено и приятно. Понякога, в трудни моменти, за децата се открива възможност, която почти не съществува в другите модели на възпитание, а именно възможността за гласно отхвърляне. Това е отказът на детето да се съгласи с това, което родителите предлагат. Постепенно децата осъзнават, че имат правото да се противопоставят. Ако въпреки нашите увещания, детето продължава да отхвърля това, което искаме от него да направи, тогава как да постъпим?
Някои родители могат да кажат, че това е невъзможно, че щом на детето се заповядва нещо по категоричен начин, то е длъжно да го изпълни и ще го изпълни. Ако наистина смятаме да го принудим, би трябвало да се замислим, какво означава да принудиш някого да приеме това, което не желае. Няма начин да задължим някого да направи това, което в действителност не иска да направи, без да прибегнем до физическа сила. Насилието е единственият конкретен и автентичен начин за налагане на собственото мнение, върху волята на друг и винаги трябва да бъде изключено напълно, от всякакъв опит на възпитание чрез него. Означава ли това обаче, че трябва да приемем безучастно и с примирение факта, че децата отхвърлят мнението или намесата ни? Не. Означава, че за да следват нашите указания, предложения, правила или повели, трябва да имаме тяхното съгласие. Очевидно е, че щом не бива да ги принуждаваме, това което ни остава е да ги убедим. „Мотивацията не се състои в това да принудя другия да направи каквото аз искам, а да подтикна другия, да желае да направи това, което искам аз.“
Център за Психология и Психотерапия