В ежедневието ние се отдаваме на социалния обмен или социално-икономическите отношения. Даваме и получаваме. Някои хора помагат на други, заемайки се да свършат нещо на вид доброволно, с надеждата да прикрият личния си интерес. Други демонстрират „алтруизъм“ с цел да усвоят умения, да повишат перспективите за растеж в службата, да постигнат одобрение или утвърждаване в групата, да намалят вината си, да постигнат самоуважение или да изтъкнат собствените си качества. Съществува известна разлика между помощ и алтруизъм. Смисълът на втория термин се състои в това, че хората помагат, без за оказаното съдействие да очакват каквото и да било възнаграждение. В психологията се говори за про-социално поведение, което е всяко действие, извършено с крайната цел да се помогне на другиго. Мотивът може да бъде или да не бъде алтруистичен. Алтруистичен е подтикът да се окаже помощ на другите, независимо какво коства това на дадената личност. За някои това означава да извършат нещо просто от „добротата, скътана дълбоко в душата“, защото изпитват чувство на емпатия към човека, изпаднал в състояние на нужда. Много често си задаваме въпроса, има ли лице, което може да бъде определено като несъмнено алтруистичен тип личност?
Проведено е изследване, посветено на някои личности, всеизвестни със своите алтруистични действия. Проучването търси общото между тях. То разкрива, че най-критичният фактор от животоописанието им се крие в травматичния опит от някаква ранна загуба /като например смъртта на родител/ и незабавната, почти едновременна поява на спасител. Заключението е, че проявилият се по-късно алтруизъм служи като средство за справяне с болезнените преживявания на зависимостта и с чувството на гняв и тревожност, свързано със загубата. Всички сме виждали как бързащи коли подминават закъсал на пътя моторист, без да спрат да му помогнат. Защо някои хора се притичват на помощ по-често от други?
Факт е, че различията в отношението могат да се основават на половата принадлежност, но тук по-скоро се има предвид видът, отколкото количеството на алтруизма. Мъжете доминират при кавалерските, храбрите и героични про-социални поведения, женските прояви са в по-голяма степен възпитателни и грижовни. Хората са склонни да помагат на индивиди от собствената им културна група. По-вероятно е да помогнем на представители на нашия етнос, религия, езикова и демографска област, отколкото на член на някоя друга група. Мултикултурните изследвания сочат, че в страните с колективистична култура се помага повече, отколкото в онези с индивидуалистична.
Едно от направленията в научните разработки разкрива фактора „прави добро, за да се чувстваш добре“. Много изследвания сочат, че когато хората са добре разположени, те изглеждат в по-голяма степен склонни да помагат на другите. Някакъв скромен подарък, малко весела музика, един комплимент – и човекът отсреща доброволно ще помогне на околните. Съществуват и факти в подкрепа на хипотезата за негативното състояние, доказващи, че понякога тъжните и разстроените работят самоотвержено за благото на ближния, за да се почувстват по-добре и да се справят с меланхолията. Ясно е също така, че индивидите, които се чувстват виновни, стават по-усложливи с цел да намалят вината си. Всичко това доказва, че редица временни фактори, засягащи нашето настроение, могат реално да ни тласнат да помогнем на другите в нужда.
Еволюционна психология на помагането –
Основният принцип на този подход е идеята за родствена селекция. Колкото повече човекът /близкият/ споделя вашите гени, толкова по-голяма е вероятността да му се притечете на помощ. Така, подпомагайки онзи, който е генетично свързан с нас, ние осигуряваме оцеляването на собствените си гени. Биологичното се оказва несъзнателно вплетено в човешкото поведение. Еволюционистите обаче лансират и реципрочната норма, представляваща поведение, основано на принципа „каквото повикало, такова се обадило“. То предполага, че помагайки на другите, вие увеличавате благоразположението им и в замяна ще ви помогнат и те. Стриктно погледнато, това е по-скоро услужливо, отколкото алтруистично поведение, но все пак то ни навежда на мисълта, че хората, които научават и практикуват обществените правила и културни норми, ще оцелеят по-успешно, защото културата учи на умения за оцеляване и поведения на сътрудничество. Хората стават генетично програмирани да научават културните правила на алтруизма. Преди да предложат помощта си, хората трябва да преминат през пет основни последователни стъпки:
– Те очевидно трябва да забележат събитието. Хората, които бързат, говорят по мобилните си телефони и тн, биха могли просто да не забележат спешния случай.
– Те трябва да възприемат ситуацията като критична, изискваща помощ. Много неотложни случаи са объркващи. Хората търсят знаци наоколо си. Ако останалите изглеждат безразлични, те също не са склонни да откликнат. Обърканата ситуация води до лошо интерпретиране и апатия.
– Те трябва да поемат известна отговорност. Длъжни са да решат, че отговорността да помогнат е тяхна, а не нечия друга. Щастливият край лежи единствено върху техните плещи.
– Те трябва да имат усещането, че знаят как да помогнат. Хората не предлагат помощта си по редица причини, свързани с личното им убеждение за собственото ниво на компетентност. Осъзнатото непознаване на механичните повреди провокира решението хората да не спрат, за да помогнат на авариралата кола.
– Те трябва да решат да помогнат. Хората не оказват съдействие на други поради разнообразни причини. Те могат да са обременени от спомени за намерението си да помогнат в случаи, когато помощта им е била отхвърлена поради неправилна преценка на ситуацията. Представителите на общества с по-стари правни системи, биха били обезпокоени от възможните законови усложнения, свързани с оказването на помощ в някои случаи. Могат дори да преценят, че просто цената за тях под формата на време, евентуално средства е твърде висока.
Център за Психология и Психотерапия