Обикновено самотата се възприема като проклятие. Забравяме, че тя може да представлява начин за усъвършенстване. В желанието ни да се борим срещу всички нейни разновидности, ние забравяме красивата самота, едновременно пълна и лека, която ни прави открити и ни свързва с околните, и широко отваря прозорците навътре.
Осмелилите се да посрещнат открито усамотението, без значение какво е било, от опит знаят, че подобно преживяване не се отъждествява задължително с чувство на тревога. То не се изразява в отказ от връзки или безразличие.
Някои периоди на самота водят до надежда и до възраждане. Тази самота ни учи да отдаваме повече внимание на живота си, тя е съживяваща, съзидателна, подтиква към размисъл, укрепва независимостта, тя позволява да се преоткрием. Изпитанието, наложено от самотата, се изразява в създаването на един вид тишина, благодарение на която достигаме до неподозирани параметри на личността си, тези, които развиват силата, смелостта, трезвата преценка и издържливостта, всепризнати качества за добро самочувствие, без да очакваме на всяка цена чуждото одобрение, запазвайки същевременно своята откритост и толерантност спрямо околните и следвайки неотклонно посоката, която сме избрали в живота си.
Да поемем отговорност за собствения си живот, ни ангажира действително в този процес на избрана самота, при който разбираме кое е добро за нас, тоест, превръщаме се във вътрешните си бащи и майки, способни също така да чуят истинските ни желания и нужди и, главното, да си позволят да им дадат отговор.
Да се разхождаме в тайната си градина, да се подлагаме на мълчанието, на себе си, да се докосваме до истинското си дълбинно същество, за да се научим да съжителстваме с другия е жизнена необходимост. Тази способност да бъдеш сам дори в присъствието на други, представлява пътят към истинската вътрешна свобода.
Предизвикателството на съвместния живот на двойката се състои именно в това, да живеем заедно като две отделни личности, а не като една единствена, нито пък като две половинки. Нужно е всеки да разполага с време само за себе си, със собствена стая, с лично пространство, в което може да се усамоти. Именно съзидателно запазваното известно разстояние поддържа у влюбените живи загадката, желанието и удоволствието от преоткриването. Нужно е да си запазим само за себе си едно тайно и свежо местенце, в което да настаним истинската си свобода и най-вече усамотение и отдих, защото най-великото нещо на света е да бъдеш себе си. В моменти на тишина се ражда ново, интимно, вътрешно присъствие, до което получаваме свободен достъп. Да бъдеш себе си, означава да престанеш да търсиш помощ в очите на другия.
В западната и в източната духовна традиция ударението без изключение се поставя върху необходимостта от усамотение. Самотата е изходна точка на съграждането на вътешния човек. Преминалите през този опит знаят, че тя укрепва душата.
Център за Психология и Психотерапия