Ревността боли. Тя е като сигнална слама, вплела се в снежните преспи на реалността ни. Ревността обсебва мислите и чувствата ни. До безобразие. Вече не сме същите хора. Постоянно тършуваме в живота на другия и спомените си, за да открием истински доказателства за наличието на друг. В неúн плен промяняме начина, по който общуваме с партньорите си. Понякога мълчим с часове, капсулирани в собствена си самота и чувство за отхвърляне. Друг път крещим бясно. Държим сметка за всичко на човека до себе си. Искаме несъзнателно да обсебим цялото му време. До последната секунда. Ревността винаги ни променя. Самите ние не можем да се познаем. Трудно заспиваме. Мислите ни са нажежено червено и трескави. Трудно ядем или пък пълним празната яма в душите си с храна. Светът ни се свива болезнено. Губим почти всички от старите си удоволствия и хобита. И това чувство за адска самота. Като птици без криле сме, а ни предстои дълъг полет.
В настоящето пътуване ще се опитаме да се срещнем с някой от дълбинните психологически механизми, които дирижират чувството за ревност. Каня Ви да пътешестваме заедно за мъничко.
Първият път, по който ще тръгнем в опита си да подредим света на ревността, се е скрил в склонността да развиваме силна емоционална зависимост от партньорите си. В този процес на диво пристрастяване към другия постепенно губим собствения си център. Започваме да живеем неговия живот. Искаме от него да правим всички неща заедно. Искаме да свием неговото лично пространство максимално.
Във всяка връзка има елемент на зависимост. Но при ревността тя е раздута до крайна степен. Другият става нашия наркотик. Без него изпадаме във абстиненция и вием вътрешно от болка. За да развием емоционална зависимост най-вероятно в миналото не са ни дали нужните щипки любов, през които да пораснем и сами да станем центрове на живота си.
Несъзнателно все още искаме някой друг да поеме отговорност за живота ни. Някой друг да ни обгрижва емоционално и да е постоянно нащрек за сигналите, които изпращаме. “Обичай ме! Обичай ме! Без теб ще умра! Без теб съм нищо!”. Така крещят в нас подсъзнателните ни реки. Обикновено такъв тип зависимост плаши партньорите ни, особено ако самите те са имали шанса да пораснат в любяща среда. Те самите искат партньорски отношения. Поравно споделяне на отговорностите. Искат пропорционално обгрижване на емоционалните ни нужди. И рано или късно партньорите ни ще се уплашат от тези наши пристъпи да ги притежаваме напълно. И тогава може наистина да пожелаят да отлетят от нашия свят. Понякога завинаги.
Друга пътечка, по която можем заедно да тръгнем в опит да надникнем зад кулисите на ревността е чувството за базисно доверие или съответно недоверие в света. Това е една от задачите на първите периоди в човешкия живот, според големия психолог Ерик Ериксън. Обикновено майката (или човекът, обгрижващ детето) е човекът, през който детето да се научава да се доверява или не на живота. Такива майки, които успяват да се справят с тази тежка задача откликват адекватно, с много любов и грижа за детето. Те са нито много обсебващи пространството на малкото човече, нито прекалено либерални. Умеят с лекота да слагат едни разумни граници. И един ден, като вече възрастни хора, техните деца успяват да дадат на партньорите си едни разумни граници на базисно доверие. Обратното, когато не сме развили това чувство на базисно доверие, ние живеем живота си с едно постоянно чувство за нахлуващи заплахи, които постоянно виждаме във външната среда. Тогава ставаме алчни до крайност за доказателства, които другите да ни дават постоянно, че нещата са наред. По хиляди пъти на ден искаме да чуваме колко много ни обичат. До следващия пристъп на съмнение. Обикновено и това поведение да изискваме постоянно прекомерни доказателства уморяват партньорите ни в добрия случай. В по-лошия направо имат желание да си тръгнат от нас. От нашите бесни постоянни изисквания.
Третата пътечка, по която ще тръгнем е свързана с качеството на самооценката ни. “Ревността е страх от сравнението“ – пише в своите „Дневници“ големият швейцарски писател Макс Фриш. Страх, че другият ще гали по-нежно косите на партньора ни. Ще се люби по-страстно от нас. Ще притежава повече външна красота. Ще бъде по-умен от нас самите. В този случай връзката е директна. Колкото е по-висока и стабилна самооценката ни, толкова по-трудно ще бъдем обсебени от тежки пристъпи на ревност. И съответно, обратното. При ниската самооценка обикновено имаме нужда другите да ни дават външни доказателства за качествата ни. Ние ставаме такива, каквито другите ни виждат. Самооценката е изцяло огледална. Зависими сме за всичко от думите на другите за нас. В такива случаи сме много склонни да фантазираме за това какви партньори заслужава любимия ни. Особено, ако те не са склонни да хранят постоянно прегладнялата ни самооценка. В такива случаи е много важно да работим за повишаването на ниската си самооценка. Да стане от външна – вътрешно стабилна част от нас.
Нека сега тръгнем заедно по една последна пътечка. Ревността е морето от мисли, чувства, и действия, които заплашват съществуването и качеството на романтичните ни взаимоотношения. Тя е онази сянка, която надвисва над нас и не ни позволява да видим реалността. Така твърди социалната психоложка Керъл Русбулт. Според нейната теория, така наречения инвестиционен модел, колкото по-голяма е инвестицията в една връзка, толкова по-голяма ще бъде силата на ревността. Като под инвестиция тя разбира всичко, което личността влага във взаимоотношението си като емоционална енергия и материални притежания. Според нивото на инвестициите ще се разиграят и възможните сценарии в ревността.
Има три възможни за справяне с ревността – стратегии – даване на глас, лоялност, изход и неглижиране. Изходът се отнася до активни поведения, които са деструктивни за взаимоотношенията При него се слага край на взаимоотношенията. Семейните двойки стигат до развод.
Стратегията “даване на глас” включва конструктивни отговори, които имат за цел да подпомагат разрешаването на конфликта. Тя включва в себе си механизми за изразяване на гнева. Отправяне на открита покана към партньора за разговори по темата, в които да се видят и изговорят страховете, болките на засегнатия индивид. Тази стратегия често има потенциала да подобрява съществуващите взаимоотношенията, като през нея двамата индивиди могат да опознаят добре и тъмните си страни.
“Лоялността” е пасивна стратегия. Тя се отнася до отлагането на реални действия и чакане на по-благоприятни условия за евентуално иницииране на такива по темата за ревността. Лоялността се облича в одеждите на истинска любов. Тя е склонността в името да любовта да издържиш всякакъв формат на взаимоотношенията си, било то и да простиш изневерите на партньора си.
“Неглижирането” като стратегия, от своя страна, включва деструктивно и пасивно поведения. То е свързано с пълен отказ от всякаква дискусия. То е да се правиш, че нищо не се е случило, а вътрешно да умираш от болка.
Можем и бих искала още дълго да се разхождаме по разни пътища заедно, в търсене на възможни отговори, но няма как да си го позволим в този формат.
Ревността е път. Всеки от нас го пътува понякога. Но като при всички пътища важно е дали гледаме табелите, предупредителните знаци. И, разбира се, дали ги спазваме. Под въздействието на ревността връзките ни метаморфозират. Те или стават още по-плътни, все повече се опознаваме в тях, или просто се разпадат, неспособни да понесат тежките удари на ревността. През опита ни с нея имаме и уникалния шанс да пораснем, да се случим в живота си по един нов, уникален начин.
През опита с ревността можем да си дадем шанс да си върнем емоционалния си център. Връзката е красива, когато два центъра се докосват нежно. През ревността можем да си спомним за минали истории, някъде там далеч в градината на детството ни. Може би не са ни показвали някога там колко сме уникални? А ние всъщност сме такива. Всеки е безкрайна вселена. Във всеки светът се случва различно, независимо от качествата, които притежава. През ревността можем да се научим и да обичаме по нов начин. По-зряло. По-равностойно. А можем и да се научим да пускаме другите. Никой на никого не е притежание. Всеки има право да се придвижва свободно по пътя на любовта си. Ако някой не ни иска вече, ние нямаме шанса да го спрем. Можем да пищим от болка. Можем да се тръшкаме. Можем да ставаме още по-красиви. По-умни. Но не, няма как да го върнем. Той просто вече е отлетял от нашия свят. И то не защото ние нямаме нужните качества, за да бъдем обичани, а защото той просто има свой път. Свои уроци има да учи. И ние ще имаме шанса да научим своите. Може би в друга връзка. Може би още по-красива от сегашната ни. Защото в живота е така. Понякога имаме нужда да бъдем в ято. Да имаме партньор. Понякога, обаче, сме сме като орлите. Летим високо. Високо. И там, някъде при високите скали на живота си правим своите гнезда. Близо до небето.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия