„След като отпием от чашата на скръбта, откриваме, че тя е пълна с виното на безсмъртието.“ Гита
Скръбта е адекватна реакция на загубата. Тя може да премине през различни стадии, макар, че последователността и периодите са специфични за всеки човек. Това е присъствието на усещане за болка, изоставяне, измама или малтретиране по начина, по който сме ги видели и почувствали. Може и да не помним някаква конкретна случка. На паметта на тялото обаче може да се разчита повече, отколкото на паметта на ума. Достатъчно е да изпитваме усещане, че сме изгубили или сме били лишени от нещо.
Важно е пълно признаване, изживяване и изразяване на тези чувства / например тъга,болка, гняв, страх/. Освобождаването на тези чувства, води до катарзис и уталожването им. Например сълзите, които са породени от тъга, които обаче не я разсейват, не вършат работата, която върши скръбта. Можем да изразим чувствата си директно пред хората, с които са свързани, пред терапевта си или пред самите себе си. Важно е в този момент и по време на процеса да кажем думата „довиждане“.
Идеите, че някой ни е предал, изоставил, отхвърлил, разочаровал, унизил или че сме изолирани и т.н. не са чувства, а убеждения. Всяко от тях ни държи в плен на нашата версия на случилото се и ни заслепява за самия факт на загубата. Всяко от тях е завоалирана форма на обвинение. Всяко от тях успокоява, глези и оправдава нараненото ни его. Всяко отвлича вниманието ни от истинското чувство на скръб. Обидата и оплакването пречат на скръбта да свърши работата си. Помага й гневът, който не е придружен с обвинения. Ако не можем да се справим сами, е желателно да се обърнем към компетентен специалист – психолог или психотерапевт. Целта е да продължим с живота си, не като жертви на необратимото минало, а като възрастни, които са родили и отгледали в себе си един нов и зрял човек.
Сега вече не ни е страх, да си оказваме внимание, да бъдем щедри към себе си, да престанем да се лишаваме, да престанем да трупаме болката в себе си. Това самостоятелно обгрижване е най-доброто условие, за истинска интимност с другите, защото както всяка добра родителска грижа, то хвърля мост от самотата, към света на свързаността. То слага край на зависимостта и ни позволява, да се отнасяме като равни с другите. Така „удовлетворяването на нуждите“ се превръща в обогатяване. Само хората, които могат сами да се погрижат за себе си, са свободни от двете основни препятствия, пред взаимоотношенията си с възрастните: изпитването на постоянни нужди или стремежът да покровителстваш другите.
Истинската изцеляваща сила на скръбта, действа както в миналото, така и в настоящето. Всичко, което ни боли и за което трябва да скърбим, е свързано или със загуба и пренебрегване в миналото, или с траен навик, възникнал вследствие на първоначалната болка. Скръбта за миналото е изживяна напълно, единствено когато и настоящето е излекувано. Това показва, че ние най-после разполагаме с енергията, която е била ангажирана със стари наранявания и блокирана в миналото. Така че, вече можем да я вложим в нов начин на живот. Отказваме се от потайността и забелязваме, че въпреки това оцеляваме. Някои хора ще ви отхвърлят или предадат заради вашата откритост, други пък ще ви заобичат повече от всякога. Техният отклик обаче е вторичен, тъй като страхът ви се е превърнал в гъвкавост. Сега сте прочистили душата си, излекували сте белезите с новооткритата сила, дошла от излекуването на миналото.
Център за Психология и Психотерапия
190total visits,1visits today