Самоосъзнатостта е върховен дар, безценен като самия живот. Тя е всъщност онова, което ни прави хора. За жалост обаче плащаме за нея висока цена – съзнанието на нашата смъртност. Съществуването ни бива винаги помрачавано от знанието, че раждайки се, преминавайки през юношеството и достигайки до зрелостта и разцвета на силите си, после неизменно ще трябва да повехнем и да умрем. Мисълта, че сме смъртни, ни тормози открай време. Вече много години философите и психолозите, се опитват да притъпят болката от нашата тленност и да ни помогнат да внесем хармония и умиротвореност в живота си.
Страхът от смъртта се променя по интензивност в различните етапи на жизнения цикъл. Децата още от много ранна възраст забелязват проявленията на смъртта около себе си – мъртвите листа, насекоми и домашни любимци, липсващите баби и дядовци, скръбта на родителите. Децата са в състояние единствено да наблюдават всичко това, да недоумяват и следвайки примера на родителите си, видимо притеснени, бързат да ги успокоят. Понякога търсят утешителни думи, друг път опитват да отложат разговора по този въпрос за далечното бъдеще или се стремят да уталожат детският страх по всякакви начини.
Страхът от смъртта обикновено бива неосъзнат от шестгодишна възраст до пубертета. След това обаче, през юношеството, той изригва с пълна сила: юношите често биват обсебени от идеята за смъртта, а някои дори биват споходени от настроения за самоубийство. Много младежи днес противодействат на страха от смъртта, възприемайки различни роли във виртуалния свят на видеоигрите с насилие. Други стават дръзки, демонстрират черен хумор, слушат мрачни песни и гледат филми на ужасите. Някои младежи отправят открито предизвикателство към смъртта, поемайки безразсъдни рискове.
С годините юношеските страхове биват изтласкани на заден план, от двете най-важни жизнени задачи на прага на зрелостта: изграждането на кариера и създаването на семейство. По-късно, след около три десетилетия, когато децата напуснат дома ни, а ние наближим края на професионалния си път, ни връхлита кризата на средната възраст и страхът от смъртта отново се появява с пълна сила. Тогава ние осъзнаваме, че пътеката пред нас вече не се изкачва, а се спуска надолу. От този момент нататък е възможно, страхът от смъртта, да стане наш постоянен спътник. Не е леко да се живее с ясното съзнание за собствената смъртност. И тъй като е невъзможно да живеем вцепенени от страх, ние постоянно измисляме ново способи за смекчаването на ужаса от смъртта: успокояваме се с убеждението, че ще продължим да живеем чрез децата си, ставаме богати и известни, развиваме натрапливи защитни ритуали, поддържаме непоколебима вяра в съществуването на всесилен спасител. Страхът от смъртта е майка на всички религии, които, по един или друг начин, се опитват да смекчат болезненото безпокойство, пораждано от съзнанието за преходността на живота. Но дори с помощта на най-утвърдените и надеждни защитни механизми, ние никога не можем изцяло да потушим страха от смъртта. Този страх винаги е нас.
При всеки страхът от смъртта се проявява различно. При някои той е като фон, на който се развива сюжетът на живота им, и всяко тяхно действие извиква мисълта, че настоящият миг няма да се върне никога повече. За тези хора е болезнено дори да гледат стари филми, тъй като не могат да се освободят от мисълта, че актьорите, изпълнили ролите, вече не са живи.
При други страхът е още по-силен, дори неконтролируем. Често страхът се усилва през нощта и ги изпълва с ужас. За тях е непоносима мисълта, че един ден и те ще умрат като всички останали. Има и такива, при които страхът приема формата на конкретна фантазия. Сценариите за собствената смърт обикновено винаги са ярки.
При много хора страхът от смъртта, макар и източник на силен дистрес, е явен и лесно разпознаваем. При други той е трудно отличим, тъй като е скрит зад психологически симптоми и може да бъде идентифициран, единствено посредством дълбинно изследване. Много от нас смесват страха от смъртта със страха от злото, изоставянето или унищожението. За други е потресаваща мисълта за невъобразимите измерения на вечността и не искат да приемат, че когато умрат, ще е завинаги.
Трети са неспособни да проумеят идеята за небитието и си задават въпроса, къде ще се озоват след смъртта. Четвърти са ужасени от мисълта, че целият им личен свят ще изчезне. За пети основният проблем е неизбежността на смъртта. Страхът тласка някои хора към едно непоносимо заключение: че нито светът, който са обитавали, нито споменът за него, ще продължат съществуването си след смъртта им. Улицата, на която живеят, роднините, семейството, децата, любимите места, всичко това ще изчезне с тях. Нищо не е устойчиво, нищо не е трайно. Какъв смисъл би могъл да има един така ефимерен живот?
Провеждането на психотерапия, при силен и натрапчив страх от смъртта, е почти задължително условие, за да може човек, да живее пълноценно, да се наслаждава на живота си, с цялата му пълнота – тук и сега!
Център за Психология и Психотерапия
142total visits,2visits today