Физическото или умственото остаряване /или понякога и двете/ на нашите родители, които преди време са се грижили за нас, понякога ни поставя пред сериозно изпитание. Потребността от все повече време и грижи, които да им посвещаваме, често се превръща в огромно бреме, придружено почти неизменно от чувство за вина и самообвинения.
Какво да правим в тази ситуация? Има ли начин, чрез който както родителите, така и порасналите им деца, които трябва да се грижат за тях, да страдат възможно най-малко?
Да започнем с едно клише, което сме чували много пъти от хора, които имат родители в преклонна възраст и са изправени пред перспективата да се грижат за тях. Обикновено казват: „Както те са се грижили за нас, когато бяхме деца, така сега е наш ред да се грижим за тях.“ Тази идея е много благородна, но проблемът е в това, че установява един вид размяна. Грижите и всички други неща, които нашите родители са ни дали, не пораждат задължение в децата и затова не е необходимо нищо да връщат. Това схващане за дълга, който децата имат към родителите, ни навежда неизбежно на мисълта, че наше задължение е да се грижим за тях, когато остареят.
Би било желателно да се грижим за родителите си, когато достигнат преклонна възраст, водейки се от желанието те да преминат през този етап по възможно най-добрия начин и с най-малко страдание, и да го направим вследствие на свободното взето решение да бъдем край тях и да им помагаме, вместо да мислим: „Не ми остава друго след всичко, което са направили за мен.“ Помощта, оказвана под натиска на миналото и просмукана от вина, никога не е най-добрата помощ и много често се наблюдава при синове и дъщери, които се грижат свръх силите си за родителите си, за да маскират по този начин пред самите себе си своите недостатъци, като ги прикриват с извънмерни усилия.
Къде е границата? Кое е извънмерното?
Не е лесно да се установи общо правило, но смятаме, че когато този, който се грижи за своите родители усети, че от дълго време животът му е спрял или че досадата и озлоблението, започнат да заемат мястото на закономерната тъга от случващото се със скъпия му човек, възможно е да е преминал границата на това, което трябва да даде. И колкото и да ни е трудно да го признаем, това поражда негодувание в децата, а в родителите – чувството, че са бреме за тези, които ги обичат.
Когато тези граници бъдат достигнати, важно е да обмислим целесъобразността и възможността за външна помощ, често професионална или квалифицирана, която ще ни помогне да запазим невредима любовта си и да продължим да бъдем край родителите си, като има даваме нашата искрена утеха и искрени ласки, заедно с увереността, че сме там и че ще бъдем там от любов и само от любов, каквото и да става. И това задължително включва уважение към родителите, уважение към начина, по който искат да изживеят последните си години. Грижата за здравето с цел удължаване на живота не е единственото, което трябва да имаме предвид, когато става дума за решения, отнасящи се до нечий живот.
Има крайни случаи, в които трябва да се замислим какъв живот ще бъде този, който искаме да удължим. Може ли някой от нас да знае кое е истински добро за другия, бил той негов баща или дете? Да се съобразяваме с желанията на възрастните ни родители, да преценим кое в живота им му придава смисъл – това е задача, към която ние, като техни деца, трябва да подходим много внимателно.
Център за Психология и Психотерапия