„Най-страшната самота – писал е сър Френсис Бейкън – е липсата на искрено приятелство.“ А доста по-лесно е да намерим наслада в приятелствата, отколкото в семейните взаимоотношения. Приятелите си можем да избираме и обикновено го правим, въз основа на общите интереси и взаимно допълващите се цели. Няма нужда да променяме себе си, за да ни приемат приятелите, те укрепват идентичността ни, а не се опитват да я трансформират. Докато у дома трябва да се примиряваме с ред отегчителни задължения, с приятелите можем да се съсредоточим върху забавленията. Не е изненадващо, че в проучванията си върху качеството на ежедневните преживявания, многократно установяваме, че като цяло хората са в най-добро настроение, когато са с приятели. И това не важи само за юношите: хората в ранна зрялост са също по-щастливи с приятели, отколкото с когото и да е друг, пък бил той и брачният им партньор. Дори пенсионерите са по-щастливи с приятели, отколкото с брачните си партньори или семействата си. Тъй като приятелството обикновено се основава на общите цели и занимания, съвсем естествено доставя наслада. Но като всяка друга активност, този род взаимоотношения могат да приемат най-разнообразни форми – от деструктивни до високо комплексни. Когато едно приятелство служи преди всичко, като начин на утвърждаването на нечия несигурна идентичност, тоще носи удоволствие, но не и наслада, тоест такава, която стимулира израстването. Тийнейджърите без силна връзка със семейството могат да станат дотам зависими от обществото на връстниците си, че да са готови на всичко, за да си осигурят тяхното приемане. Ако обаче младият човек, се чувства приет и обгърнат с грижа у дома, неговата зависимост от групата намалява и той може да се научи да контролира, взаимоотношенията си с връстниците.
Приятелството ни позволява, да изразим страни от своята същност, на които рядко имаме шанса да дадем изява. Едно от възможните деления на уменията, които всеки притежава, е на инструментални и експресивни. Инструменталните умения са онези, които усвояваме, за да се справяме ефективно със средата. Те представляват основни способи за оцеляване, като хитростта на ловеца или сръчността на занаятчията, или интелектуални способи, като умението да се чете и пише и специализираното професионално знание, в съвременното общество. Хората, които не са се научили да постигат лекота в дейностите, с които се заемат, обикновено възприемат инструменталните задачи като външни – защото не отразяват техните избори, а наложените отвън изисквания. Експресивните умения, от друга страна, касаят дейностите, при които се опитваме да екстернализираме субективните си преживявания. В експресивните активности, ние се чувстваме в контакт с истинския си Аз. Приятелството няма да носи наслада, ако не приемаме неговите експресивни предизвикателства. Ако човек се обгражда с приятели, които просто затвърждават публичния му образ, без никога да проявяват интерес към мечтите и желанията му и да го тласкат да пробва нови поведения, той се лишава от всичките благоприятни възможности, които приятелството предоставя. Истинският приятел е човек, на когото от време на време може да се ядосваме и който не очаква от нас, да се държим винаги по един и същи начин. Той подкрепя стремежа ни към себереализация и е готов да понесе рисковете, които води след себе си, всяко повишаване на комплексността. Ако семейството осигурява, най-вече емоционална сигурност, за приятелството е характерна, тайнствената новост. Когато хората бъдат попитани, кои са най-топлите им спомени, те обикновено си припомнят почивни дни и ваканции, прекарани с роднини. Преживяванията с приятели, по-често биват споменавани в контекста на силните усещания, откривателството и приключенията. За жалост малко от зрелите хора днес, са способни да поддържат приятелства. Твърде мобилни сме, твърде специализирани и ограничени в професионалните си интереси, за да култивираме подобен род трайни взаимоотношения. Късметлии сме, ако съумеем да опазим семейството си, та какво остава да поддържаме кръг от приятели. Хората вярват, че подобно на семейния живот и приятелствата се зараждат и развиват от само себе си и ако се разпаднат, нищо не можеш да направиш, освен да тъжиш. В юношеството, когато човек има много общи интереси с другите и свободно време, сприятеляването, може да изглежда спонтанен процес. Но по-късно в живота, приятелствата рядко възникват случайно: човек трябва да се грижи за тях с усърдието, с което се грижи за работата или семейството си.
Силвия Кръстева – психолог, психотерапевт