Страхът е усещането, което възниква у нас при опасност. То казва „не“ на всичко, което изглежда непоносимо. Както всяко чувство, страхът се основава на субективно убеждение, че определен стимул представлява заплаха.
Адекватният страх провокира реакция или на борба, или на бягство. След като предприемем едното от двете, настъпва облекчение. Този страх е необходим, тъй като сигнализира за опасност, която трябва да избегнем или елиминираме.
Невротичният страх също задейства реакция или на борба, или на бягство, но никога не пристъпва към осъществяването й. Това може да се дължи или на възприятието за добре уредения живот в обществото, или на личен блокаж, който ограничава изявата на личността.
Невротичният страх е индикатор, че не сме успели да интегрираме нещо.
Страхът от водата например изчезва, когато се научим да плуваме. Плуването е начинът, по който интегрираме психологически водата – тоест субективната опасност. Приспособяваме се към някаква предишна опасност, сприятеляваме се с нея и се чувстваме удобно в нейното присъствие благодарение на уменията и знанията си. Сега подхождаме към водата със съзнание и компетентност. Освен това чувстваме възбудата от водата и цялото удоволствие, което тя предлага. Намаляването на страха е довело до разцъфване на нашата жизненост.
Страхът е противоположност на любовта, тъй като е напълно условен. Той ни държи извън водата, той изключва. Любовта включва всичко. Думите „любовта изгонва страха“ означават, че безусловната и съзнателна интеграция е постигнала триумф над задръжките.
На практика всеки проблем произтича от нещо, което не успяваме да интегрираме. Това показва, че в дъното на всяко препятствие, пред което се изправяме, се крие страх. Когато го разпознаем, ние можем да се справим с него по-съзнателно.
Невротичният страх е неинтегрирана възбуда. Енергията в страха е просто блокирана възбуда, която може да бъде освободена чрез искрено, активно ангажиране с този аспект от реалността, който възприемаме като заплаха. Негативната възбуда е форма на напрежение, съчетано с болка. Ние едновременно се страхуваме от даден обект и го желаем. Това е пристрастяващ тип енергия, която обикновено извира от стари емоционални проблеми, активирани при драматични житейски обрати и усложнения.
Негативната възбуда може да ни държи с години в ситуации, в които има злоупотреба, насилие или разруха. Тя понякога наподобява усещането за цел, тъй като поддържа жива неспирната ни драма. Когато обектът на негативната ни възбуда изчезне, може да се почувстваме депресирани и дори да сметнем, че животът ни е изгубил смисъл. Най-добрият начин да се справим с негативната възбуда е да я третираме като пристрастяване и да изработим програми за възстановяване.
Всеки страх и пристрастяване се крепят на някакво обяснение или оправдание, използвани като повод да се осуети промяната. „Страх ме е да направя опит да се доближа до другите и да общувам с тях, защото може да ме отхвърлят.“ Този страх няма реална причина, а само вероятна такава. Поводът за него обаче – рационалното обяснение, ни вкарва в задънена улица и ние продължаваме да се страхуваме.
Има три начина, по които рационалните оправдания поддържат страха:
1. „Причината“ цели да ни гарантира контрол, над ситуацията, като ни предпазва от изненади. Този контрол рикошира върху нас, като подронва собствената ни устойчивост.
2. „Причината“ ни пречи да подходим зряло към разрешението на проблемите.
3. „Причината“ поддържа интеграцията на страха, тъй като продължаваме да се страхуваме от това, пред което отказваме да се изправим.
Иронията в трите случая е, че това, което трябва да ни защитава от страха, защитава единствено самия страх. Обясненията, оправданията и причините са стражите, които пазят не нас, а страха вътре в нас.
За да работим върху невротичните си страхове, трябва да признаем страха си пред самия себе си, пред човека с когото е свързан и/или някой, на когото имаме доверие. Това признание слага край на отричането на реалността и ви връща към нея. То освобождава простор за излекуването и силата, на които сме отказали да държим или които не сме приложили на практика.
Позволете си да изпитате чувството на страх, без да се опитвате да го потискате или да се освободите от него.
Постъпката, продиктувана от страх, е признак на малодушие, постъпката, която предприемате, независимо, че изпитвате страх, е смелост, която го надраства.
Ето и някои техники, които са полезни за предприемане на действие въпреки страха:
– поемете си дълбоко дъх от диафрагмата, тъй като напрегнатото дишане е повърхностно, гръдно.
– съсредоточете се върху образ, който ви носи спокойствие.
– поискайте помощ от приятел или се обърнете към вътрешния си източник на подкрепа, като си представите, че ви придружава и напътства силен човек.
Подходите за справяне със страха представляват безусловно приемане на ангажиране с реалността тук и сега.По този начин превръщаме нашето „Не“ продиктувано от страха, че нещо е непоносимо, в „Да“ продиктувано от разбирането, че е възможно то да бъде интегрирано. Така осъществяваме контакт със собствената си жизненост – позитивната възбуда, която е била блокирана от страха. Енергията, която е била ангажирана в създаването и поддържането на сложни фикции, защити и рационални оправдания, бива инвестирана в личната сила и свободата от страха. „Безсилен съм пред лицето на този страх“ се превръща в „Открих възможност за избор там, където преди виждах само улица без изход.“
Демоничната сила на страха се крие именно в тази привидна липса на избор. Когато действаме въпреки страха, който изпитваме,ние го включваме в опита и преживяванията си и откриваме и утвърждаваме алтернатива.
Личната интеграция е главният резултат от работата ни върху нашия страх. След като се справим с него, той ни отдава силата, на която се е дължала неговата жизненост и ни прави по-щастливи. Всеки страх блокира част от капацитета ни, всяка интеграция на страха разкрива част от капацитета ни и отваря достъпа си до нея.
При страх от загуба интеграцията се изразява в пускане на това, в което сме се вкопчили, при страх от промяна – интеграцията е приспособяване, при страх да се разкриеш – да се приемеш, при страх от самота – да изградиш система за подкрепа, при страх от интимност – интеграцията е посвещение, при страх от сила – е себеотстояване, при страх от чувства – да приемем, че сме уязвими, при страх от празнота – да заживеем с нея, при страх от провал – да позволим на живота и събитията да следват своя ход.
„Когато настъпи най-голямата криза…когато няма изход – това е моментът, в който експлоадираме отвътре и в нас изниква съвсем различна личност: внезапно и необяснимо от дълбините ни се надига сила и ни обладава чувство за сигурност, произтичащо от незнаем източник, надминаващо всякакви рационални очаквания и надежди.“ Емил Дюркем
Център за Психология и Психотерапия
47total visits,4visits today