Другата страна на медала на радостта се нарича тъга или скръб. Това е емоционално състояние, породено от някаква загуба – истинска или въображаема. Когато изгубите някой специален за вас човек, нещо важно за вас или се простите с идея, в която години наред сте се уповавали, усещате огромна празнота или пропаст във вътрешната си реалност. Чувството често води до разнообразни симптоми – от загуба на апетит през бодежи в гърдите, през безсъние, изтощение или дори до хиперактивност. Загубата се отразява също така на начина на мислене и на поведение. От 70-те години на 20 век насам, благодарение на дейността на доктор Елизабет Кюблер-Рос и нарастващата популярност на хосписите, в обществото се забелязва много по-голямо разбиране на природата на загубите и скръбта.
Психологията на загубата и скръбта ни информира, че тъгуването е неразделна част както от живота, така и от скръбта. В класическата си книга „За смъртта и умирането“ Кюбер-Рос изтъква, че в процеса на скръбта съществуват няколко ясно различими етапа – независимо дали тъгуваме за загубата на работа, любим човек или нашите мечти. Познаването на последователността на тези етапи би било от огромна помощ за нас в преживяването им и в изграждането на чувство за сигурност, тъй като съществува тенденция в някакъв момент хората да започнат да се питат дали не полудяват, да се ужасяват, че са вече съвсем сами, и да се питат дали това някога ще има край. Осъзнаването, че скръбта е най-естествената реакция на загубата, би могло да се превърне в така необходимата в подобен момент помощ, в плахия лъч светлина сред непрогледния мрак.
Първият етап на процеса на скръбта обикновено е отрицанието. Често чуваме себе си или другите да казват: „Не мога да повярвам!“ или „Това не може да се случва на мен!“. Изправянето пред загубата е едно от най-големите предизвикателства за нашия организъм. В ранните фази на скръбта е съвсем естествено да изпаднем в шок, да се затворим в себе си, да онемеем или да се развихрим като обезумели, за да блокираме достъпа на грубата действителност до нас. Всички тези реакции поставят тялото и ума на определена дистанция от травмата. Същевременно ни предлагат и възможност да възприемем по-спокойно болезнената истина. Когато светът ни е бил временно обърнат с главата надолу, напълно нормално е да се нуждаем от известно време, за да се приспособим. След отрицанието идва гневът. Хората се вбесяват на началника, който ги е уволнил, на съпругата или съпруга, които са ги напуснали, на Бог, който е допуснал случването на тази трагедия. Но тъй като гневът не е сред „одобряваните“ емоции, обикновено се стараем да го преглътнем или потушим. И така причиняваме вреди и на физическото си и на психическото си здраве. След отрицанието паралелно с гнева, много хора преминават през етап, наречен „спазаряване“, при който пробват всички възможни средства за промяна на ситуацията. Опитват се да се „пазарят“ с Бог, със съдбата или със свръхестествени сили/директно или несъзнателно/. Обикновено обещават да бъдат добри или да извършат някое героично дело, само и само съответната сила да премахне наложеното им наказание, в случая – загубата.
Скърбящите хора понякога тръгват и на поклонение, стават фанатично религиозни, отдават се на всевъзможни благотворителни акции, започват здравословен начин на живот, пишат извинителни писма до напусналия ги партньор, с които го молят да се върне и тн. Подобни постъпки са просто последната „сламка“, за която скърбящите хора се хващат, за да избегнат потапянето в жестоката болка, която придружава всяка голяма загуба. И когато всички изброени стратегии пропаднат, идва място на истинската скръб. Тъгата се пропива във всяко кътче на нашето същество и именно от това място – или по-точно, от всички тези места, ние оплакваме загубата. Дълбоките въздишки или стенания, които придружават сълзите в тази фаза, са здравословни индикатори, че вече сме потопени в болката чак до корените й. Това не означава, че тя си е отишла, а само, че вече сте тръгнали по пътя на безкрайната тъга, необходима за изцелението.
Съществуват два начина за справяне със скръбта – „трудно и светкавично“ и „трудно и бавно“. Най-здравословният начин, по който можете да излекувате раната на своята загуба, е да се изправите автоматично и ребром, очи в очи с нея – да плачете през болката, която ви раздира и да разказвате историята на своята непоносима загуба на всеки, който е готов да ви изслуша. Спокойно можете да си позволите да крещите, ако това ще ви облекчи донякъде. Подобни енергични изрази на скръбта често помагат на хората да отпушват бента на сълзите си. И все пак не забравяйте, че и в този случай към катарзиса трябва да се прибягва крайно предпазливо, тъй като понякога писъците или някакъв вид например вербална агресия, могат да доведат до нежелателни последици, влачещи след себе си още лоши неща. И накрая, всички тези етапи водят до финалните фази – най-малкото до примирение и в най-добрия случай – до приемане на нещата. Подобно на останалите дълбоки чувства, тъгата и скръбта също раздвижват вътрешните ни води, които в повечето случаи са били застояли. А този факт може да се превърне в много важен фактор, тъй като те ни карат да преосмислим житейските си ценности и поставят въпроси, които вероятно са били пренебрегвани години наред.
Център за Психология и Психотерапия