Ние сме родени разказвачи на истории. Това е нашият начин да възприемем реалността и да й дадем вътрешен смисъл.
В началото на живота ни, нашите обгрижващи разказват историята ни.
В началото нашата история се пише през допира на мама – дали дълго плача в огромния свят или съм до сърцето й и чувам равномерното му биеене, както някога в утробата.
После идват думите и с тях започваме да пишем историята на живота си.
Как се казваш? На колко си години ? Нашата първа идентичност. Нашата първа история.
И с времето историята ни става все по-дълга и сложно взаимосвързана.
Представям си историите ни като кореновата система на дълголетно дърво. Преплетени, докосващи се, търсещи се, някъде болезнено заплетени.
Околните ни казват – ти си такъв и такъв, обичаш да правиш…, той е палаво дете, той е послушно или непослушно дете. Тези първи наши истории ние възприемаме директно от другите.
Реалността се влияе и се комуникира чрез езика.
Когато сме мънички ние се ориентираме от другите за смисъла на това, което ни се случва.
Дали е добре това, че съм палав или не е? Дали ме обичат като съм таъв, какъвто съм?
Първите години пишем емоционалното ядро на историята ни. Фокусът на историята е дали ме обичат? Дали ме приемат? Дали съм желан в този огромен свят? Дали мога да бъда себе си?
И това първо ядро на идентичността ни цял живот живее в нас – своя собствен живот.
С годините към историята ни се закачат още интерпретации, в зависимост от средата в която живеем. Как ни етикират ? Дали казват за нас, че сме мързеливи или пък, че сме оправни?
Един ден ние казваме за себе си това, което някога са казвали за нас.
Историите, които разказваме за себе си ни навигират през живота ни. Те са мисловните ни тавани.
Всяка история е уникална – ваяла се е дълго като сталактите в древни пещери.
Има една история, която е доминираща над всички останали.
Дали приемам живота си като поредица от трудности? Дали все на мен се случват тези трудни събития или нещата в живота ми стават плавно?
Дали винаги ме изоставят? Дали винаги другите са лоши с мен?
Или вярвам, че мога, че мога да управлявам кораба на живота си така както искам?
Въпрос на история. На вярване за себе си.
Един от начините да излезем от клопката на болезнен разказ е първо да станем будни за него.
Да осъзнаем, че докато не осъзнаем смисъла на едни повтарящи се ситуации, те ще се възпроизвеждат отново и отново.
Не е лесно да пренапишем историята си. Но е възможно .
Понякога, когато се осмелиш да счупиш мисловните си тавани, установяваш, че всъщност са били картонени.
Мислил си дълги години, че не можеш нещо, само защото някога са ти казали.
Новият опит пише нови истории.
Понякога много по – истински от старите ни. И по – красиви.
Ние сме родени разказвачи на истории.
Дали има реалност или има история на реалността?
Ние сме като археолози на историите си.
Под старите истории понякога имат скрити съкровища – тези на твоето истинско аз.
И те обикновено са истински.
Защото ги пишем с извивките на душата си.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия