Това са трите измерения на вътрешното време – някога, никога, завинаги.
Някога назад и някога напред във времето.
Помня зимите на село. Някога там – в градината на детството. Сутрин рано цялото село изчезва в снега. Дядо бие пъртина в двора. Борчетата нежно ми се покланят пред заскрежения прозорец. Малките борчета, които засадих някога, когато бях на три. А сега съм голяма – на осем. Те пораснаха заедно с мен.
Въздухът – смесица от мирис на сняг с мирис на дим от комините. Никога не забравих този специфичен микс от танца на студа с топлината на дървета, нежно горящи в топлата печка.
Или пролетта. Някога. Черешите – бледо – розови се гонят с вятъра. Нежни като първата любов.
Игриви като първото разкриване. Казваш тайна. Казвам тайна.
Тогава исках това да продължи винаги.
И си го казахме – обичам те “ завинаги“.
Беше късна лятна вечер Навсякъде около нас се гонеха светулки. Ние също ги погонихме за малко.
Искахме да светят. Да бъдат наши. Да ни покажат пътя към нашето “ завинаги“.
То свърши след няколко месеца. Септември. Бяхме от различни градове. Училището. Нови момчета за мен. Нови момичета за теб.
Писахме си мъничко. Слагахме вечността в думи. Завинаги твоя.
Видяхме се другото лято. Ухаеше отново на липи.
Светулките се гонеха във високото.
Но аз бях в друго “ завинаги“ и ти също.
Тогава май и двамата разбрахме. Завинаги е илюзия. Желание да опишем колко много ни е красиво в момента.
Но можем ли да хванем светулките и да ги затворим в буркан? Колко дълго ще светят за нас двамата?
След като спряхме да пишем бях тъжна известно време. Казвах си – Никога повече няма да обичам по този красив начин.
И вярвах в това няколко месеца. Вярвах истински. С раните в счупеното си сърце.
После няколко месеца по – късно срещнах моето следващо завинаги.
Но вече не му го казвах с думи, сякаш да не разваля магията. Завинаги на 16.
Беше отново пролет. Бяхме в парка и ти ми показа колко красиво цъфтят черешите, дарени от японското посолство.
Аз пък си помислих за черешите от моето “ някога“.
Стояхме за мъничко под една от тях – и цветовете бавно капеха по косите ни. Тогава си казах наум, че искам завинаги да снимам този миг в паметта си.
Тогава ти казах, че искам този миг. Че е важно да се свържем с ветровете в нас. Да пуснем хвърчило от от най – ветровитата част на някой хълм.
После не искам да си спомням. Каза ми , че си влюбен в друго момиче. Аз помня, че чувах думите ти до един момент.
После вървях. Имах чувството, че ако за момент забавя хода ще се счупя. Ще падна в сянката си завинаги. После плаках. Помня вкусът на сълзите си по възглавницата.
В един момент си казах, че никога повече няма да си позволя да обичам.
Точно както някога казвах на баба и дядо, че никога няма да ги оставя,че няма да отида в София и ще остана завинаги сред розите и идеята да бъда копачка ми звучеше много съблазнително.
През годините след като някое “ завинаги“ строшеше илюзиите ми за любов се връщах на село, но по друг начин. С цел да се събера. Да се пренаредя като рубикуп. Когато сме строшени спомените от някога много помагат. Борчетата, вече толкова високи ми махат отново. И аз си спомням раждането им. А с тях и аз се раждам отново. За ново бъдеще.
Най – високите мечти порастват след пожарите.
Първо е адски равно. Няма бъдеще. Времето се губи в застиналото безвремие. Реката изглежда замръзнала. Гората след пожар – сякаш нищо вече не чака. Новото “ никога“. Новото – дотук бях. Новото – не ми се продължава.
И после идва отново вътрешна пролет. Първите слънчеви лъчи топят остатъците сняг. Реката се отърсва от оковите на леда. Гората се раззеленява отнови. Чувствата се показват. Чисти като кокичета. Нежни като момини сълзи.
Никога пак е станало някога. Точно както зимата е отстъпила територия на пролетта ослепена от заразният и чар.
Вярата в „някога“ дава зелена надежда. Вярата в някога ни кара да понесем най – тежките изпитания. Тези, които не спират да си мият зъбите – те оцеляват емоционално в концлагерите , пише Виктор Франкъл. Оцеляват тези, които могат да провидят едно различно “ някога“.
Вярата във“ винаги“ е хем изкусително красива, хем е като слана. Зависи на кой етап от “ завинаги“ се намираш.
Вярата в “ никога“ може да носи много тъга.
Никога повече любов. Никога повече …
Представям си понякога, че времената в нас играят на криеница. Но в тази извечна игра няма истински победител.
Ние не сме повелители на времената. Имаше една такава детска книга с подобно заглавие.
Ние не знаем бъдещето. Можем само да проектираме в него .
Красивото е , че въпреки, че не владеем времето, можем да избираме какво да сложим в него.
Дали никога.
Дали винаги
Дали някога
Мисля, че всъщност и трите са илюзия.
Игра на времената в нас.
И все пак дори даже и спомените ни да не съответстват напълно на случилото си можем да изберем да пуснем красивите филми.
Мирисът на сняг и дим от сгушените в преспи къщурки .
Играта на черешите с вятъра.
Буйните мечти след пожара.
Олекотената река.
Когато става въпрос за вътрешни времена,според мен, е панта Рей, древногръцкото всичко тече.
Или като във песен на Горан Брегович :
Няма мене.
Няма тебе.
Месечина, месечина
Йо – йо….
автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Център за Психология и Психотерапия