Това са трите измерения на вътрешното време – някога, никога, завинаги.
Някога назад и някога напред във времето.
Помня зимите на село. Някога там – в градината на детството. Сутрин рано цялото село изчезва в снега. Дядо бие пъртина в двора. Борчетата нежно ми се покланят пред заскрежения прозорец. Малките борчета, които засадих някога, когато бях на три. А сега съм голяма – на осем. Те пораснаха заедно с мен.
Въздухът – смесица от мирис на сняг с мирис на дим от комините. Никога не забравих този специфичен микс от танца на студа с топлината на дървета, нежно горящи в топлата печка.
Или пролетта. Някога. Черешите – бледо – розови се гонят с вятъра. Нежни като първата любов.
Игриви като първото разкриване. Казваш тайна. Казвам тайна.
Тогава исках това да продължи винаги.
И си го казахме – обичам те “ завинаги“.
Беше късна лятна вечер Навсякъде около нас се гонеха светулки. Ние също ги погонихме за малко.
Искахме да светят. Да бъдат наши. Да ни покажат пътя към нашето “ завинаги“.
То свърши след няколко месеца. Септември. Бяхме от различни градове. Училището. Нови момчета за мен. Нови момичета за теб.
Писахме си мъничко. Слагахме вечността в думи. Завинаги твоя.
Видяхме се другото лято. Ухаеше отново на липи.
Светулките се гонеха във високото.
Но аз бях в друго “ завинаги“ и ти също.
Тогава май и двамата разбрахме. Завинаги е илюзия. Желание да опишем колко много ни е красиво в момента.
Но можем ли да хванем светулките и да ги затворим в буркан? Колко дълго ще светят за нас двамата?
След като спряхме да пишем бях тъжна известно време. Казвах си – Никога повече няма да обичам по този красив начин.
И вярвах в това няколко месеца. Вярвах истински. С раните в счупеното си сърце.
После няколко месеца по – късно срещнах моето следващо завинаги.
Но вече не му го казвах с думи, сякаш да не разваля магията. Завинаги на 16.
Беше отново пролет. Бяхме в парка и ти ми показа колко красиво цъфтят черешите, дарени от японското посолство.
Аз пък си помислих за черешите от моето “ някога“.
Стояхме за мъничко под една от тях – и цветовете бавно капеха по косите ни. Тогава си казах наум, че искам завинаги да снимам този миг в паметта си.
Тогава ти казах, че искам този миг. Че е важно да се свържем с ветровете в нас. Да пуснем хвърчило от от най – ветровитата част на някой хълм.
После не искам да си спомням. Каза ми , че си влюбен в друго момиче. Аз помня, че чувах думите ти до един момент.
После вървях. Имах чувството, че ако за момент забавя хода ще се счупя. Ще падна в сянката си завинаги. После плаках. Помня вкусът на сълзите си по възглавницата.
В един момент си казах, че никога повече няма да си позволя да обичам.
Точно както някога казвах на баба и дядо, че никога няма да ги оставя,че няма да отида в София и ще остана завинаги сред розите и идеята да бъда копачка ми звучеше много съблазнително.
През годините след като някое “ завинаги“ строшеше илюзиите ми за любов се връщах на село, но по друг начин. С цел да се събера. Да се пренаредя като рубикуп. Когато сме строшени спомените от някога много помагат. Борчетата, вече толкова високи ми махат отново. И аз си спомням раждането им. А с тях и аз се раждам отново. За ново бъдеще.
Най – високите мечти порастват след пожарите.
Първо е адски равно. Няма бъдеще. Времето се губи в застиналото безвремие. Реката изглежда замръзнала. Гората след пожар – сякаш нищо вече не чака. Новото “ никога“. Новото – дотук бях. Новото – не ми се продължава.
И после идва отново