EЙБРАХАМ МАСЛОУ: ЗА БОРБАТА ЗА „ОСВОБОЖДВАНЕ“ НА ЖЕНИТЕ И ПРИРОДАТА НА ЧОВЕКА

“Трябва да обърна внимание и върху нещо, което почти всички пропускат, макар сега то да изглежда съвсем очевидно, а именно, че започваме да приемаме благата, които вече сме постигнали, за дадени, забравяме ги, те изпадат от съзнанието ни, а накрая дори преставаме да ги ценим, поне докато не ни ги отнемат. Така, в момента, когато пиша този предговор, януари 1970 г., за американската култура е характерно че много неразумни и повърхностни хора отхвърлят несъмнения напредък и усъвършенстване, за които се е водила борба, и които са постигнати през последните 150 години. Смятат ги за измама, за неща без каквато и да е стойност, недостойни да се борим за тях, да ги защитаваме или пък да ги ценим само защото обществото все още не е идеално. Съвременната борба за „освобождаване“ на жените, може да послужи за пример (макар че бих могъл да посоча още десетки други), който илюстрира този сложен, но важен момент и показва колко много хора са склонни да мислят в дихотомии и разделение, а не по йерархичен и интегриращ начин. Днес би могло да се каже най-общо, че в нашата култура мечтата на младото момиче, мечта, отвъд която то не вижда, е най-често за мъж, който се влюбва в него, осигурява му дом и му създава дете. В своите фантазии то често живее щастливо до края на дните си. Но всъщност, независимо колко копнее за дом, рожба или любим, то рано или късно бива заситено с тези блага, приема ги за дадени и започва да изпитва неспокойствие и незадоволеност сякаш нещо му липсва, сякаш трябва да постигне нещо повече.

Честата грешка в такива случаи е, че жената се нахвърля срещу дома, детето и съпруга като че ли са измама, може би дори капан или заробване, а сетне започва да копнее в стил „или-или“ за по-висши потребности и за по-висше удовлетворяване – например за професионална работа, за свободата да пътува, за лична автономия и т н.. Основният момент в теорията за мрънкането* и в йерархично-интегративната теория на потребностите е, че да се мисли за тези неща като взаимно изключващи се алтернативи е незряло и неразумно. Най-добре е за неудовлетворената жена да се мисли като за човек, който дълбоко желае да стисне здраво всичко, което вече има, а сетне – също като профсъюзните дейци – да иска още! Иначе казано, тя общо взето би желала да запази всичките си блага и да придобие нови. Но дори и тук, сякаш все още не сме научили вечния урок – че целият този процес ще се повтори. След периода на щастие, възбуда и осъществяване идва неизбежното – приемаме всичко за дадено, ставаме неспокойни и недоволни, искаме още! Предлагам да помислим за действителната възможност, че ако осъзнаем напълно тези човешки черти, ако можем да се откажем от мечтата за вечно и непрекъснато щастие, ако приемем факта, че екстазът ни ще бъде само преходен, а сетне неизбежно ще сме неудовлетворени и ще мрънкаме за още, тогава бихме могли да научим обикновените хора на онова, което себеактуализиращите се правят автоматично, т.е. да ценят благата, с които разполагат, да бъдат благодарни за тях и да избягват капана на алтернативата или-или. Възможно е една жена да получи всички специфично женски осъществявания (да бъде обичана, да има дом и дете), а след това, без да се отказва от постигнатото, да отиде отвъд женствеността към пълната човечност, в която е равна с мъжете, например пълното развитие на интелекта си, на дарбите си, на собствения си, специфичен идиосинкратичен гений, на собственото си индивидуално осъществяване.”

* “Не по-малко важно за мен е едно явление, което започвам все повече да осъзнавам, – нарекъл съм го Теория на мрънкането. Накратко, забелязал съм, че задоволяването на потребностите води само до временно щастие, което на свой ред има тенденцията да бъде последвано от друга, при това (надявам се) по-висша неудовлетвореност. Изглежда, че човешката надежда за вечно щастие не може никога да се осъществи. Наистина, щастието идва, и е постижимо и реално. Но според мен трябва да приемем вътрешно присъщата му преходност, особено ако съсредоточим вниманието си върху по-интензивните му форми. Върховите изкивявания не са трайни и не могат да са трайни. Голямото щастие е епизодично, а не трайно.”