Най-зрелите къпини в моето детство растяха в края на терасираната ни градина. Там, където, почвата не се обработваше. Точно преди тях се намираше градината от рози. Плетеница от цветове – червени, жълти, розови.
Често ходех да гледам цъфналите им корони. Като мънички принцеси в кралския двор. Зад тях виждах къпиновите храсти. Горди и диви.
Една сутрин не се сдържах. Тръгнах към тях през розите. Напарих детските си колене се с коприва. И си спомням мисълта си: Надскачам се, надскачам се.
Надскачането е в името на нещо. Тогава името беше ясно – Къпините. С порастването имената стават все по- дълги и екзотични. Особено, когато се надскачаме заради любов. Даже като я пиша тази дума настръхвам чисто физически.
Да се надскачаш. Какво точно надскачаме?
Принципи. Ценности. И все пак най- трудното надскачане е да надскочиш сърцето си.
Случва се в любовта. Във всичките й измерения. Когато стоим във връзки , в които усещаме, че партньорите ни човъркат с пръсти коричките на незарасналите ни рани. Стоим в името на любовта. Когато майка на наркоман,който е съсипал живота й, е с него търсейки отчаяно помощ, тя надскача принципи, морала си. В името на майчината любов. Когато прощаваме пак се надскачаме бясно. Надскачаме болката си и разочарованието. В работата се надскачаме, когато търпим неоснователни критики.
Да се надскочиш е да скочиш по- високо от себе си.
В такова мигове чувстваме вътрешната си сила най- близо. Припламва в сърцето. Рисува с жарава нови висоти.
Затварям за миг очите си. Усещам как парят колената ми. По малките ми пръстчета бодилчета от рози. Само миг ме дели от най-зрялата къпина на света. Няма такава сладост.
След като се надскочим – празнуваме. Безкраен празник, като в романа на Хемингуей. Само, че не можем да го правим постоянно. Защото надскачането изразходва огромно количество емоционални ресурси. А когато те се изчерпат напълно, литва и душата. Или пък сърцето. Надскачането и Къпините. Важен е балансът.
Дали си струва каузата?
Ако само ние се надскачаме в отношенията, определено не. По-добре е да нарисуваме врати и да напуснем ситуацията. Ако двама души се надскачат едновременно, обаче, имат шанс да запалят с височината си звездното небе. Звездите се раждат от тази тайна комбинация. От прошката.От любовта. От дългия път към любовта.
Тихичко си тананикам вече. Струвала си е къпината. Сега устните ми са мастилено черни. Но черното свети и нюансира розовата ми градина. Надскачането дава нюанси в цветовете на живота. След него не можем да бъдем същите.
И това е красиво.
Автор: Диляна Велева – психолог, психотерапевт
Центърза Психология и Психотерапия