Когато отказваме да живеем отговорно към себе си, ние прехвърляме на другите нашите задължения. Бягаме от отговорност на работното си място, разчитайки, че благодарение на съвестността на останалите и утре ще има работно място, на което да ходим на работа. Не даваме каквото е нужно да дадем в една връзка, разчитайки партньора ни да прави всичко необходимо, за да може връзката ни да не загине. Предпочитаме да не работим за прехраната си, разчитайки на продуктивността на някой друг, който великодушно да ни даде всичко наготово, или на принудителното преразпределение на благата посредством системата на социално подпомагане, или пък на измама или престъпления. Решаваме да имаме дете, което нямаме възможност да отгледаме, без дори да помислим и за миг какво се изисква за да е човек добър родител, и се впускаме в бащинството или майчинството със съзнателността на „пиян шофьор“, безразлични към факта, че други ще бъдат принудени да плащат за нашата несъзнателност.
Точно както се нуждаем от това да знаем за какво сме отговорни, трябва да знаем и за какво не сме отговорни, кое е в наша власт и кое не е. Трябва да познаваме собствените си граници, което ще рече да познаваме своята идентичност.
Отговорен съм за своите избори и действия, но не и за ничии други. Мога да влияя на нечие чуждо съзнание, но не и да го контролирам. Не мога аз да определя какво ще мисли, или чувства, или върши някой друг. Ако държа себе си отговорен за неща, които не зависят от мен, аз рискувам своята самооценка, понеже няма начин да оправдая очакванията си. Ако отказвам да нося отговорност за неща, които зависят от мен, по този начин също застрашавам самооценката си. Да знам кое зависи и кое не зависи от мен, е въпрос от първостепенна важност.
Понякога родителите се измъчват, защото въпреки, че са положили максимални усилия, децата им не се развиват така, както те са се надявали. И родителите се чувстват виновни. Някак си подразбиращо се те считат, че имат власт, каквато всъщност никой не притежава – властта да предопределят изборите, които друго човешко същество ще направи. И децата, и родителите трябва да достигнат нужното ниво на личностово обособяване едни от други, да научат къде собственото им Аз свършва и започва това на другия. Понякога този модел може да бъде видян между съпруг и съпруга. Съпругата изпада в отчаяние защото, въпреки всичките й усилия, съпругът й не спира да пие. Само да знаех какво точно да кажа или да направя, най-вероятно си мислят те, като че ли някаква тотална власт чака да им бъде предоставена, само да знаеха как да я вземат. Те може и да вярват в своята свободна воля, но не вярват в тази на своя партньор. Те не приемат границите, които отделят едно човешко същество от друго.
Ако сме длъжни да се научим, че нямаме контрол върху съзнанието и живота на другите, то ние също така сме длъжни да се научим, че и нашият собствен контрол, върху нашия собствен живот, също не е безграничен. „Свободна воля“ не означава всемогъщество. Тя е безспорно действен фактор в нашия живот – но не е единствения. Всички ние от време на време биваме засегнати от действието на най-различни фактори – политически, икономически, генетични, заобикаляща среда, които очевидно не сме си ги избрали ние. Ние имаме възможности по отношение на това, как да реагираме на тези фактори, но не и по отношение на тяхното съществуване или по отношение на факта, че те имат някакво въздействие върху нас. Ето и следния пример: в тежки моменти, като например когато изгубим работата си, ние може и да нямаме никакъв избор по отношение на факта, че са ни уволнили, но обикновено имаме избор какво ще правим после – да си потърсим нова работа, да използваме свободното време за да се преквалифицираме, да се опитаме да започнем собствен бизнес, да се предадем на отчаянието и алкохола и тн.
Книгата на Виктор Франкъл „Смисълът на живота“ разкрива възможностите, които съществуват дори и в един нацистки концентрационен лагер и формите на духовен героизъм, на който човешките същества са способни.
Център за Психология и Психотерапия